„Сирак Скитник и Аладиновата лампа (по повод 130 години от рождението и 70 години от смъртта му)“

 радио марка „Тесла 420U“, произведено в Чехословакия 1957 г.

В статията си „Утрешното изкуство“, публикувана в сп. „Златорог“ през 1931 г., Сирак Скитник заявява: „Никога почти в миналото общественият живот, социалните и економическите проблеми – животът на масите, на улицата, не са имали такова решаващо влияние върху насоките в изкуството, както днес“ (Сирак Скитник 1931: 31). Той продължава да пита „Какво ще бъде утрешното изкуство? – Талантливи или малокръвни опити да се доказват само тези? Индивидуално или колективно ще бъде то? Класово или надкласово? Плакат или картина? Тръбен звук или люлчина песен? Или възвръщане към миналото? Ще събори ли то стените на музеите, за да излезе на улицата, на площадите?“ (пак там: 32). През 1935 г. бива основано първото радио в България и негов пръв директор е Сирак Скитник. Тук ще обърнем внимание главно на това как тази нова медия влияе върху изкуството в частност и върху културата като цяло, както и на ролята на писателя-художник-критик в тези процеси…

http://bgmodernism.com/our_modernism/ivan_hristov

BULGARA: НОВИЯТ СТИЛ В МУЗИКАТА

15 юни. Денят, в който колежката на моя приятел Х., онази която сбърка Емили Дикинсън с Чарлз Дикенс и която описах в списание „Книгите днес”, ме покани на своя рожден ден. За щастие тя чете списание „Егоист”, а не „Литературен вестник”, нито списание „Книгите днес”, така че няма да има повод да ми се обиди. Партито беше в някакво заведение на име Babbles. Поради своята служебна ангажираност, рожденничката закъсня и ние всички, аз и нейните приятели доста дълго почакахме. Аз обаче не успях да се впиша много добре в нейната компания, така и не можах да си обясня защо. Това даде повод на моето съзнание да се опита да стопи част от границите и бариерите с известно количество JB. Това от своя страна доведе до още по-голямо отчуждение.

И ето че в този момент, отново ме нападнаха моите халюцинации. Изведнъж пред очите ми изникна някакво огромно растение, от онези, които вместо с листа разполагат с уста. Растението потракваше със зъби, нещо като убедителното „Ела! Ела!” и държеше в ръка игла и банка, пълна с кръв. Ами сега! Възможно ли е събитието да вземе такъв обрат, че от рожден ден нещата да заприличат на Вартоломеева нощ? Растението ме погледна нагло и се втурна да нанесе първия си удар. А-А-А-А-А, извиках аз, но точно в този момент пристигна рожденничката и започна раздаването на подаръците. Тя, милата, не беше щастлива, защото получаваше заплата колкото всички нас, взети заедно и всеки един жест й се струваше недостатъчен. Когато разтърках очи, видях че пред мен стои растението с разтворена паст, но иглата беше забита в собствените му стебла, а отдолу под него имаше надпис: DANZKA, водката, която изненадва!!!

„Бдин – неутопичното място“ от Пенка Ватова

…Бдин е не само старото име на Видин, то е едно утопично място…

Георги Господинов

Началото на този текст е донякъде полемично, защото според мене утопичността на Бдин във втората поетическа книга на Иван Христов е само привидна. Бдин е пространството на поетическите визии, на преживяването и самоосмислянето на Аза в книгата, ала то е далеч от въобразеността, защото, макар и метафорично, не оставя колебания, че обозначава мястото тук и сега, родината на Аза. Би било окуражително, ако Бдин беше утопично място, защото тогава, независимо от степента на очакване, той щеше да бъде обект на копнеж и надежда. Ала Бдин в тази книга е на противоположния полюс.
Че Бдин не е „не-място“, че не е несъществуващо място, доказват най-малко топосните обозначавания — „[видях] гроба на Левски и Ботев“, „[в] квартала за безнадеждни, / наречен не случайно „Надежда“, „жълтите павета“, но и редица други, повече или по-малко конкретни отпратки в текстовете, сочещи към българското и България (днес). Ако припомним предходната поетическа книга на Иван Христов — „Сбогом, деветнайсти век“, то тогава „Бдин“ може да се разчете и като времето, започващо с българския двайсети. (Всъщност в осмислянето му и в двете книги той е едно все започващо и нивга несвършващо време, отколешно и сякаш завинаги.)
„Бдин“ е книга за дълбокото лично преживяване на едно място на разрухата, на изчерпаността, на невъзможното случване, на било-то, не на бъде-нето. И в този смисъл, не без горчива ирония, не е случаен изборът на назоваването му със старото име на Видин (до началото на XI в. Бъдин, след това Бдин) — последното българско владение, с чието падане под османска власт настъпва окончателната гибел на средновековната българска държавност, последният отблясък на блясъка. Нищо, че с Бдин (като Видин) географски започва България, погледната откъм онова, което сме свикнали да наричаме „света“. Обозначена като „Бдин“, от място, в което се раждаме, родината в книгата на Иван Христов става място, в което животът не започва, а е вече завършил…

http://www.slovesa.net/%D0%B1%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D0%BD%D0%B5%D1%83%D1%82%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BC%D1%8F%D1%81%D1%82%D0%BE/

ЕМИЛИЯН НИКОЛОВ ЗА „СБОГОМ, ДЕВЕТНАЙСТИ ВЕК“

Книгата е носител на наградата за дебютна стихосбирка „Южна пролет“ за 2002 г.

Стихосбирката започва с „Предговор“, в който се изтъква ценността на текста като ръкопис, който е събирал дълго време прах в Библиотеката, докато стане достатъчно ценен за откриване и публикуване. Изтъква се неосъществеността на книгата, която трудно може да изрази цялата ценност на ръкописа. Паратекстът също подчертава неосъществеността – подзаглавието гласи „Неосъществена книга“, а епиграфът е следният: „Книгите са като хората. / Понякога, не се сбъдват.“ Непознаваемостта на света е изразена чрез мотивите за разпадането и отлитането…

http://www.litclub.com/lavica/2002/ivan.htm

„АМЕРИКИТЕ НИ”

Иван Христов, Ню Йорк, 2006 г.

Костюмът на дядо. За повечето от нас Америка е свързана със спомен за дядо или баба. Ако нашите татко и майка са от СССР, то бабите и дядовците ни са от Америка. Бях ученик в пети-шести клас, когато забелязах, че дядо има много хубав костюм. Винаги, когато имаше някакъв празник, той го обличаше. Изглеждаше така, сякаш костюмът е сам по себе си човек или постоянен гост на нашите празници. Полюбопитсвах и разбрах, че той е подарък от един от братята на дядо ми, емигрирали в Америка. Вероятно това беше последното нещо, което братът на дядо ми е изпратил преди окончателно да реши, че тези нехранимайковци българите нищо не заслужават и да скъса роднинските отношения или последното нещо, запазено като мил спомен от родствена връзка. Но като дете, за мен Америка олицетворяваше дядовия костюм. Спомням си как по време на късния соц майка ми и леля ми бяха издирили адрес на своите братовчеди-американци. Бяхме се събрали в трапезарията цялото семейство и правехме списък с подаръци, които искахме да ни бъдат изпратени от САЩ. Така и не получихме отговор на нашето писмо. Но за мен тогава Америка беше нещо като Дядо Коледа, който тогава беше Дядо Мраз. Ако има нещо, което не мога да простя на късния соц, то е, че ми отне възможността да разпознавам Дядо Коледа от Дядо Мраз. И досега ги бъркам и не знам кой точно ме навестява в Коледната/Новогодишната нощ.

ARTIST OF THE WEEK – “ГОЛОГАН”. Вдъхновяваща музика и чувствена поезия

група Гологан, 2009 г.

Интервю на Ваня Николаева с Иван Христов за сп. Public Republic, 16 февруари, 2009 г.

(http://www.public-republic.com/magazine/2009/02/10954.php)

Гологан (https://myspace.com/gologanmusic) е българска група за етно-рок. Групата е основана през 2004 година. Първоначално поетите Петър Чухов (електрическа китара) и Иван Христов (кавал, вокали) се събират, като решават да експериментират в стила артрок. Идеята им е той да бъде смесен с етно елементи. По-късно към тях се присъединяват Анджела Родел (вокали, тамбура), която е докторант по етномузикология в UCLA, Калифорния, САЩ, и Емануил А. Видински (перкусии). През 2006 г. в групата се включват Иван Вълев (бас китара) и Гриша Маникатов (барабани). Така се сформира група Гологан.

Музикантите използват както съвременни инструменти – електрическа китара, бас китара, барабани, така и традиционни инструменти като кавал, тамбура, тарамбука, двоянка и др. Целта на това смесване на древно и съвременно звучене не е просто да се провокират слушателите като се поставят инструментите в необичайно за тях обкръжение, а да се осъществи един истински контакт между начините на звукоизвличане от различни епохи. 

Трудна ли е понякога комбинацията поезия-музика и коя е “водещата” при създаване на нова композиция?

Комбинацията поезия-музика не е трудна, защото е естествена. В древността тези две изкуства са съществували заедно. Общото между тях е, че и двете си служат със звука и с времето. Друга обща черта са т. нар. лайтмотиви. Те са характерни както за музиката, така и за поезията.

Музиката по принцип е по-първично изкуство и затова е по-универсално. От всички изкуства обаче, най-универсално е песента. Като комбинация от музика и поезия тя има способността да се докосне до ембрионалната точка на една култура и да изрази най-дълбинна идентичност.

В някои славянски езици думата за поет и за певец е една. И Ботев (“и певци песни за него пеят”) и Вазов (“и мойте песни все ще се четат”) много добре са схванали това.

В съвременните условия на комерсиализация и на една вторична неграмотност на възприемателя на практика “изпятата поезия” е единствената публична поезия. Ние като музициращи поети имаме свободата да бъдем едновременно масови и елитарни, да тръгваме както от музикалното, така и от словесното начало.

ДЖЕНДЕМА КАТО ПОЕТ

Джендема

Цялата работа започна оттам, когато Камелия Спасова ме покани да взема участие в проекта „Ад“ на Данте, но и не само или „Адът като такъв въобще“. Не бях препрочитал поемата на великия флорентинец от студентските си години, не можех да кажа нищо съществено на организирания семинар и затова реших да придърпам въпроса към нашата, българската черга.

Започнах да търся в главата си наше, българско понятие, защото „Ад“ ми звучеше някак твърде италиански, европейски дори, а литературната ми памет все нашепваше, че трябва да има и нещо друго.

На това място в главата ми изникна едно интервю по БНТ на Йордан Радичков, в което той разказваше как докато се разхождал из северозападна България попаднал на малък параклис. Вътре намерил стенопис, изобразяващ Ада.

В адската сцена участвали всичко на всичко трима персонажи. Един грешник, който врял в черен котел, един Дявол, който пазел грешника да не излезе от котела и още един Дявол, който се връщал с наръч дърва от гората. Ами, ето ти го европейският ренесанс или по-точно българското Възраждане. Адът си е ад, има наказание, но и огънят трябва да гори и затова трябват дърва. По подобен начин и големият Радичков тълкуваше тази сцена, изобразена от гениалния стенописец.

Другата гениална адска сцена в моето съзнание открих, там където имам запазено място за „Черешата на един народ“ от Георги Господинов. Спомнете си само. Българският Ад е поместен не някъде другаде, а в селския клозет. Душите на грешниците се отделят и отлитат през разредените керемиди към небето, а телата съвсем естествено падат в дупката. Но най-адското на този български ад, е че ние ходим там всеки ден и въобще не забелязваме.

Така, скитайки от Ад на Ад в българската литература, стигнах до въпроса „Кои са най-големите продуценти на Адова поетика?“. А после, стигнах и до извода, че това са от една страна –  Христо Ботев, който произвежда един „борбено-активистки Ад“ и от друга – Атанас Далчев, който произвежда един „пасивно-ерудитски Ад“.

Така по първата адска ос в българската поезия можем да поставим след Ботев – Вапцаров и Ани Илков, а по втората след Далчев – Вутимски и Георги Рупчев. Но има и такива поети, при които можем да срещнем двата типа Ад и тук ми е думата за един такъв поет. И родното понятие веднага изплува в главата ми – ДЖЕНДЕМ.

Рибен буквар 10 (30.11.2012): Химия, гърмежи, национална идентичност

Този петък говорим за забавното лице на химията с доц. Лъчезар Христов – преподавател, и Георги Стойчев – студент от Химическия факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Химията е в основата на живота, но може ли тя да бъде атрактивна чрез публични демонстрации – фокуси, пиротехника, гърмежи, пламъци и неочаквани промени в материята? Да, може – този петък от 18 часа. Във втората част на предаването говорим с проф. Николай Аретов за това какво разбираме днес под национална идентичност, имаме ли повод да се гордеем, че сме българи и дали сме застрашени от изчезване.

Рибен буквар 9 (23.11.2012): Яворов, Ботев, Културно-исторически паметници

В първата част на „Рибен буквар“ говорим с доц. д-р Пламен Антов за българските модернизъм и постмодернизъм, за приликите и разликите между тях и за най-важните им представители. Във втората част на предаването сме поканили Благой Анев – графичен дизайнер и фотограф и Антоан Тонев – докторант по средновековна обща история към СУ „Св. Климент Охридски“. Сигурно се питате кое е общото, което ги свързва? Общото е проектът „Културно-исторически паметници на България“, зад който стоят двамата заедно с техни съмишленици. Съвместната им кауза са паметниците като места на памет, чрез която се формира, поддържа и развива националното самосъзнание.
Чуйте и вижте сами нашите гости този петък от 18 часа!

Рибен буквар 8 (16.11.2012): Соцреализъм, Далчев, циклони, антициклони

В първата част на предаването „Рибен буквар“ с доц. д-р Пламен Дойнов разговаряме за това що е соцреализъм, за различните характеристики и за различните етапи, през които доктрината соцреализъм преминава, за това как преосмислихме комунистическото си минало.
С Красимир Стоев от НИМХ-БАН говорим как се правят прогнози за времето, как да ги разбираме вярно и доколко да им вярваме. Разясняваме в студиото основни понятия в метеорологията и обсъждаме какви са евентуалните опасни метеорологични явления за страната ни. Въпросите си към гостите в студиото задавайте във Фейсбук страницата на „Рибен буквар“ www.facebook.com/RibenBukvar или в чата на Binar.bg по време на предаването, което започва, както винаги – в петък от 18 часа.