Monthly Archives: февруари 2018

„Годишни времена“ – забравянето на забравата

publication_1816

Заглавие: „Годишни времена“

Издателство Ерго, София

Автор: Юлияна Величковска

Превод от македонски: Поли Муканова

Година: 2017

ISBN: 9789548689991

Език: България

Страници: 140

Първо, разбира се, ще започна със заглавието – „Годишни времена”. То идва да ни подскаже, че тук ще става въпрос за една кръгова композиция. Но това не е само кръговата композиция на смяната на сезоните – пролет, лято, есен, зима, това е кръговата композиция на едно митологично време – раждане, детство, любов и смърт. Две времена се настигат и разминават в писането на Юлияна Величковска. Първото – това е хоризонталното време, ежедневното време, реалното дори. Тук се разказва за едно пътуване с автобус, който спира на различни спирки. Докато героинята пътува, тя пише своя дневник – писане по хоризонтала. Автобусът върви, героинята разказва своята история, в автобуса се качват и слизат хора, тя разказва и тяхната история и накрая парадоксално пропуска собствената си спирка.

Второто време, това е митологичното време, което също е и кръгово – времето за важните неща като любов, приятелство, семейство, родина, смисъл и т. н. Повествованието тръгва от ежедневието, за да стигне до сакралните неща. Не случайно фигурата на обикновения градски светофар е представена като Огледало на живота или Дърво на живота.

„Годишни времена” е един фрагментарен роман – съставен от малки свои и чужди истории, стихове, песни, спомени. Той започва със спомени, превключва на психоанализа и завършва с философски обобщения. В него са инкорпорирани цели текстове на песни. Това е един автобиографичен, музикален роман-поток на съзнанието. Той използва умело поне две техники на писане. Първата можем да определим като техника – плетене на чорап. Тук можем да поставим локалния контекст – балканското, традицията, патриархалността, изостаналостта, консервативността от една страна. Някъде писането заситнява и започва да използва техниката бродиране, шиене на гоблен. Но Юлияна Величковска използва много добре и една друга техника или техники на писане – тази на фейсбук постовете или на езика на рекламите, лозунгите и билбордовете. Тук можем да поставим глобалния контекст – европейското, модернизацията, механизацията, свърхскоростта и комерсиализацията, които понякога водят до загуба на идентичност.

Повествованието върви на пластове. В настигането и разминаването между традиция и модернизация се изгражда действието на този роман. Фигурата на бабата се оказва по-добра от тази на майката. Не случайно македонският критик Душко Кръстевски казва за „Годишни времена”, че в него трябва да се търсят едновременно и архетипа и трипа и фолклора и рокендрола.

Но как така ни въздейства това писане и печели нашата емпатия? Мисля че есето, озаглавено „Зона” на френския философ Жан-Франсоа Лиотар може да ни даде отговор на този въпрос. „Налага се в града да се влиза през предградията. – казва Лиотар – „Репликата на предградията е оплакването: ние живеем никъде, нито вън, нито вътре. Тази сирашка жалба е отеквала още в кварталите на класическия град с Вийон. Тя се разпръсква чак до сърцето на модерните метрополии. Лошото момче, загубената дъщеря – децата на зоната в неделя отиват в центъра, за да пеят своите припеви без край и начало. Те рецитират поеми в проза. Объркват сметките на поетическото изкуство. Наричат се Бодлер, Верлен, Рембо”. И още, ЗОНА – „Това на гръцки език е поясът – нито село, нито град, някакво друго място, което не е споменато в регистъра на местоположенията”. Нито балканско, нито европейско, бих добавил аз. Живеенето в „Зона”- та, в ситуацията „нито-нито” води до нихилизъм. С изобретяването на мегаполиса, според Лиотар, Западът реализира и разпространява своя нихилизъм и мисля, че това е един основен патос на този роман – да се противопостави на всепроникващия нихилизъм. Въпросът, който този нихилизъм поставя пред философа днес, според Лиотар, е: „остава ли нещо, което си струва, след като представянето на всеки обект е поразено от иреалността на прехода?” Между другото, трябва да се спомене, че „Годишни времена” непрекъснато поставя въпроси. Един от многото важни въпроси за този роман, например, е за автентичността на живеенето в нашия изкуствено-механизиран свят. Ето защо героинята пита: „Откъде тази необходимост любовта да се рекламира, вместо да се живее?” Писането на Юлияна Величковска има за цел да поставя повече въпроси, отколкото да дава готови отговори.

Но и Лиотар пита в своето есе „Зона” – „Писането, най-вече рефлексивното, писането на философа днес, не е ли все още онова, което трябва да постигне безсмъртие, като го изтръгне от стерилизараната смърт, каквато представлява нашето съществуване на богати хора от зоната?” И дава следния отговор – „Мегаполисът е във всеки случай перфектно организиран, за да игнорира и да накара да се забравят тези въпроси, този въпрос. Но въпреки това, забравянето на забравата все още дава достатъчно ясен знак, за да може писането – изкуство, литература и философия заедно – да упорства, да свидетелства, че има и нещо друго”. И точно в това нещо Друго, според мен, се крие ядката на „Годишни времена” от Юлияна Величковска.

Иван Христов

рецензията е публикувана в Литературен вестник, бр. 5, 7-13.02.2018

 

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Без категория, Рецензии

Покана – „Любовен речник“ – премиера

Уважаеми по-читатели и приятели,

Столична библиотека, издателство VERSUS и моя милост
имаме удоволствието да Ви поканим на:

                                ПРЕМИЕРА НА КНИГАТА „ЛЮБОВЕН РЕЧНИК”

Премиерата ще се състои днес – 12 февруари от 18.30 часа в Литературния клуб към Столична библиотека, пл. Славейков № 4

 

Книгата ще представят:

проф. Светлана Стойчева – литературовед, преподавател в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”

доц. Елка Димитрова – литературовед, Институт за литература към БАН

Със специалното участие на Петър Чухов (китара)

и Александър Байтошев (илюстратор на книгата)

Модератор – Мария Калинова (издателство VERSUS)

 

Вход – свободен

Заповядайте!

 

За книгата:

 

„Не може да не признаем интересното хрумване. В крайна сметка стихосбирката представя първично един любопитен честотен речник на названията на любовния обект, извлечен от любовната лирика. Преди оттам нататък да се захване със своите поетизации, Иван Христов извършва още едно предварително изследване, отнасящо се до речниковото им значение с акцент на  речниковата им многозначност. Тази операция създава възможността за уникално надграждане на поетичното върху знаменателя на енциклопедичното. Aмалгамата е подчертана още от заглавието: “Любовен речник”. Така самото енциклопедично проговаря на поетически език и предопределя оригиналната игра на отдалечаване от и приближаване до любовното преживяване”.

 

проф. Светлана Стойчева

 

„Скъпоценни камъни, цветя и растения, благодатна храна, предмети-реликви, свързани с култове към любовта – различни образи на предмети и артефакти, които отвеждат до многозначните послания на любовта, която никога не е едно, никога не е една. Избраните кодови думи са подредени по азбучен ред, по всяка от тях е написано стихотворение, а за всяко стихотворение е направено малко изследване. Така се създава една специфична мистика – чувствена и рационална едновременно. Игра на ума, асоциации, но и множество усещания изтъкават материята й по пътя към корените на любовното чувство – и с болката, и с насладата от него, пестеливо, с малко, внимателно подбрани думи, с особена преданост към състоянието. А рисунките на жени от Александър Байтошев завършват поетичния синхрон, който фигуративно може да бъде наречен „енциклопедия на любовта“.

 

доц. Елка Димитрова

 

 

 

 

Вашият коментар

Filed under Поезия, Събития