Tag Archives: Издателство Ерго

„Годишни времена“ – забравянето на забравата

publication_1816

Заглавие: „Годишни времена“

Издателство Ерго, София

Автор: Юлияна Величковска

Превод от македонски: Поли Муканова

Година: 2017

ISBN: 9789548689991

Език: България

Страници: 140

Първо, разбира се, ще започна със заглавието – „Годишни времена”. То идва да ни подскаже, че тук ще става въпрос за една кръгова композиция. Но това не е само кръговата композиция на смяната на сезоните – пролет, лято, есен, зима, това е кръговата композиция на едно митологично време – раждане, детство, любов и смърт. Две времена се настигат и разминават в писането на Юлияна Величковска. Първото – това е хоризонталното време, ежедневното време, реалното дори. Тук се разказва за едно пътуване с автобус, който спира на различни спирки. Докато героинята пътува, тя пише своя дневник – писане по хоризонтала. Автобусът върви, героинята разказва своята история, в автобуса се качват и слизат хора, тя разказва и тяхната история и накрая парадоксално пропуска собствената си спирка.

Второто време, това е митологичното време, което също е и кръгово – времето за важните неща като любов, приятелство, семейство, родина, смисъл и т. н. Повествованието тръгва от ежедневието, за да стигне до сакралните неща. Не случайно фигурата на обикновения градски светофар е представена като Огледало на живота или Дърво на живота.

„Годишни времена” е един фрагментарен роман – съставен от малки свои и чужди истории, стихове, песни, спомени. Той започва със спомени, превключва на психоанализа и завършва с философски обобщения. В него са инкорпорирани цели текстове на песни. Това е един автобиографичен, музикален роман-поток на съзнанието. Той използва умело поне две техники на писане. Първата можем да определим като техника – плетене на чорап. Тук можем да поставим локалния контекст – балканското, традицията, патриархалността, изостаналостта, консервативността от една страна. Някъде писането заситнява и започва да използва техниката бродиране, шиене на гоблен. Но Юлияна Величковска използва много добре и една друга техника или техники на писане – тази на фейсбук постовете или на езика на рекламите, лозунгите и билбордовете. Тук можем да поставим глобалния контекст – европейското, модернизацията, механизацията, свърхскоростта и комерсиализацията, които понякога водят до загуба на идентичност.

Повествованието върви на пластове. В настигането и разминаването между традиция и модернизация се изгражда действието на този роман. Фигурата на бабата се оказва по-добра от тази на майката. Не случайно македонският критик Душко Кръстевски казва за „Годишни времена”, че в него трябва да се търсят едновременно и архетипа и трипа и фолклора и рокендрола.

Но как така ни въздейства това писане и печели нашата емпатия? Мисля че есето, озаглавено „Зона” на френския философ Жан-Франсоа Лиотар може да ни даде отговор на този въпрос. „Налага се в града да се влиза през предградията. – казва Лиотар – „Репликата на предградията е оплакването: ние живеем никъде, нито вън, нито вътре. Тази сирашка жалба е отеквала още в кварталите на класическия град с Вийон. Тя се разпръсква чак до сърцето на модерните метрополии. Лошото момче, загубената дъщеря – децата на зоната в неделя отиват в центъра, за да пеят своите припеви без край и начало. Те рецитират поеми в проза. Объркват сметките на поетическото изкуство. Наричат се Бодлер, Верлен, Рембо”. И още, ЗОНА – „Това на гръцки език е поясът – нито село, нито град, някакво друго място, което не е споменато в регистъра на местоположенията”. Нито балканско, нито европейско, бих добавил аз. Живеенето в „Зона”- та, в ситуацията „нито-нито” води до нихилизъм. С изобретяването на мегаполиса, според Лиотар, Западът реализира и разпространява своя нихилизъм и мисля, че това е един основен патос на този роман – да се противопостави на всепроникващия нихилизъм. Въпросът, който този нихилизъм поставя пред философа днес, според Лиотар, е: „остава ли нещо, което си струва, след като представянето на всеки обект е поразено от иреалността на прехода?” Между другото, трябва да се спомене, че „Годишни времена” непрекъснато поставя въпроси. Един от многото важни въпроси за този роман, например, е за автентичността на живеенето в нашия изкуствено-механизиран свят. Ето защо героинята пита: „Откъде тази необходимост любовта да се рекламира, вместо да се живее?” Писането на Юлияна Величковска има за цел да поставя повече въпроси, отколкото да дава готови отговори.

Но и Лиотар пита в своето есе „Зона” – „Писането, най-вече рефлексивното, писането на философа днес, не е ли все още онова, което трябва да постигне безсмъртие, като го изтръгне от стерилизараната смърт, каквато представлява нашето съществуване на богати хора от зоната?” И дава следния отговор – „Мегаполисът е във всеки случай перфектно организиран, за да игнорира и да накара да се забравят тези въпроси, този въпрос. Но въпреки това, забравянето на забравата все още дава достатъчно ясен знак, за да може писането – изкуство, литература и философия заедно – да упорства, да свидетелства, че има и нещо друго”. И точно в това нещо Друго, според мен, се крие ядката на „Годишни времена” от Юлияна Величковска.

Иван Христов

рецензията е публикувана в Литературен вестник, бр. 5, 7-13.02.2018

 

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Без категория, Рецензии