Tag Archives: есе

„Стъпки по перваза” (Честит рожден ден, скъпа Пепи!)

Пенка Ватова, фото: Иван Добромиров

Пенка Ватова, фото: Иван Добромиров

Отпечатък

 

Стъпките на кой ли бродник

в космоса и времената

е запечатало морето

върху каменното тяло

 

„Ще те наритам!” – каза ми веднъж Пенка Ватова. Нашата Пепи щеше да ме нарита така сякаш аз бях хвърлен камък, изпречил се на пътя й в нейния Камен бряг. Бях удивен от езика, с който един научен ръководител се обръща към своя докторант. Но не помня повода. Колко пъти ние, нейните приятели, сме се чувствали по подобен начин? Но не помним повода, защото някъде дълбоко в себе си винаги сме знаели, че тя е права, че е убедена в правотата си и че ще отстоява своята позиция, твърда като камък.

Бях взел онзи автобус – София – Каварна. После с някаква маршрутка до Камен бряг. Пихме пелин – нейното вино. Разхождахме се из Камен бряг – нейния Манхатън. Зад нас стоеше „Сбогом, деветнайсти век” и „Бдин”. Пред нас предстоеше „Опит за запомняне”, „Кръгът „Стрелец” и идеята за родното” и „Американски поеми”. Говорихме. Ръкомахахме като същински перипатетици, епилептици на нашите езици, елипси на липси. Някъде по тревясълата пътека срещнахме Евелина Келбечева, уморена от гмуркане и плаж. Разцъфтелите слънчогледи бяха единствената ни публика. Вятърът затваряше очите ни. Пълнеше устата ни с празнота и простор. Пътят пресичаше селцето така сякаш тръгва отникъде и води наникъде. Само цвят и море.

Има още

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Есета

120 години от рождението на Николай Лилиев

Изображение

                                        Какво ще кажем ние на младите сърца?

                                        Ний тръгнахме безшумно, с надежда окрилени,

                                        и ето ни безредни, и ето ни сразени,

                                        пронизани от знойни тропически слънца.

 

                                                                                               Н. Лилиев

Има нещо мистично във факта, че честването на 120 години от рождението на  Николай Лилиев съвпада с честването на 60 години от рождението на Борис Христов – тези  двама мълчаливци на небосклона на българското Слово. Но ако „тихият гигант” Николай Лилиев, въпреки мълчанието си остана сред нас хората, то Борис Христов и това не пожела да направи.

От началото на новия век Лилиев е преиздаван единствено в две книжни издания. Книгата „Птици в нощта” излиза в поредица „Българска класика” на издателство „Захарий Стоянов”, а Академично издателство „Марин Дринов” към БАН предлага на читателите неговите стихове в превод на немски език. И двете издания обаче, са непълни и ползват изтъркан от употреба критически апарат. Да се надяваме, че юбилейните конференции през тази година ще съумеят да обновят адекватната рецепция на един от най-добрите български поети.

Честването на Лилиев придобива още по-голямо значение във време на мълчание. И ако погледнем назад, ще видим, че ние отново затворихме кръга на собствената си немота. Вглеждането в словото и личността на поета показват, че от времето на робската немота, срещу която Ботев възправи своята песен, до времето на немотата на Лилиев българската литература извървя цял един етап. И Лилиев беше краят и връхната точка на този етап. Българският Шопен. Най-изтънченият, най-ерудираният, най-рафинираният български поет. И точно в този момент той млъкна.

Какво означаваше това? Лилиев никога не даде отговор на този въпрос. Вероятно това беше под неговото достойнство. Вероятно неговото замлъкване беше поредната авантюра, която Словото предприема, за да се превърне в живот. Вероятно това беше поредната авантюра, която животът предприемаше, за да се превърне в непреходност. Един от възможните варианти на тълкуване на този жест на мълчание е, че Лилиев искаше да ни покаже силата на това Слово. Той беше превърнал Словото в инструмент на божията промисъл и нежелаеше да отнеме дори най-малка част от неговата божествена същност.

И тогава, Лилиев стана гигант. И може би най-важното за нас – той отказа да превърне Словото, дадено от Бога в дребна разменна монета. Вероятно това искаше да ни каже той, когато замълча. Българската действителност не можеше вече да понесе Гиганта Николай и той реши да не досажда. Но все пак остана.

Подобен род чествания нямат отношение към мъртвите. Лилиев няма да изгуби нито прашинка от ореола си ако не го четем или не го познаваме. Но ние трябва да честваме Лилиев вътре в себе си, като тържество на духа над байганьовската ни същност.

Иван Христов

Есето е публикувано в сп. Книгите днес, София, 2005 г., № 6, с. 12 

Вашият коментар

Filed under Без категория, Есета

ЗА ПОЕЗИЯТА

Изображение

изложба „Книгоразделители“, к-ца Хеликон 2011 г., автор: Иван Христов

Много е трудно да се говори за поезията по принцип. За толкова векове същуствуване на човечеството тя е имала хиляди превъплъщения. Това, което ще кажа за поезията, ще има претенцията да улавя само моя личен поглед и то в рамките на настоящия отрязък от време.

За мен поезията е изкуство на субективността, тя е в най-голяма степен изкуство на индивида. Ако искаме да разберем нещо интимно за един човек, трябва да го питаме каква поезия харесва. Ето защо влюбените споделят поезия. Според Кристин Димитрова, никой не се срамува да се нарече поет, но всеки се страхува да го видят как пише стихове, защото поезията е огледало на човешката субективност. В този смисъл тя е есенцията, гръбнакът, еманацията на всяка литература. Поезията е нещо като аптечка в автомобила на всяка една литература. Ако настъпи криза, ако стане катастрофа, тя е първото, което се притичва на помощ.

Понякога това е доста рисковано за тези, които я правят – поетите. В миналото поезията е била средство да се общува с Бог. Съществуват периоди от човешката история, в които поезията е била първостепенен жанр. В днешно време поезията и поетите са избутани в мрачния ъгъл на света. Като изкуство на субективността, поезията учи на индивидуализъм, а днешното човечество не обича индивидуалистите.

И все пак, човечеството не може да съществува без поезия. Със своята краткост тя винаги ни напомня за преходността на нашия живот и това в някакъв смисъл ни смущава, но в същото време ни държи будни. Поезията не може да влезе в същите пазарни отношения като прозата и това е доказателство, че тя е много по-близо до човешката природа. Поезията е резервоар за човешкост в днешния изкуствен свят. Ето защо нейните функции са близки до тези на религията в миналото, тя започва от там до където стига разумът.

Възможно е да има професионални писатели, но не може да има професионални поети, защото поезията не е професия, тя е същност. Четенето на поезия е размяна на същности. Мерената реч е първото художествено проявление на човешкия език и като такова тя пази нещо основно за човешката култура. Поезията спомага в пренасянето на човешката култура през времето.

Преди време участвах в едно поетическо четене в помощ на Хаити. Поезията на това място прозвуча изключително трогателно. Днес ние хората се сещаме за поезията и поетите само по време на криза, но и това е достатъчно. Поезията ще спаси човечеството.

Иван Христов

Вашият коментар

Filed under Без категория, Есета, Поезия

ЗА ЛИТЕРАТУРНИТЕ ЙЕРАРХИИ

За края на книгата. Няма защо да се лъжем, че живеем във време, в което книгата бавно умира. Някои хора на словото смятат това за голяма трагедия. Но ние се намираме в състояние, в което можем да извикаме „Книгата умира, да живее книгата!“.

Подобно на борбата между ръкописната и печатната книга идва време на борба между печатната и дигиталната книги. В изчезването на печатната книга има голям екологичен шанс за човечеството. Ще бъдат спасени повече дървета. Можем да кажем, че изходът от тази борба е предварително ясен. И все пак, подобно на битката между театъра и киното, театърът става по-елитарно изкуство и съответно по-скъпо. Появява се нова йерархия. Ще има разлика дали една книга се чете в някой уебсайт, в някой блог, дали като електронна книга или на хартия. Вече се появиха клубове за четене на книги. Кино човек може да гледа и вкъщи, но на театър се ходи. По подобен начин печатната книга задава една по-висока йерархия. Ръкописната книга вече стои в музеите. Вероятно нейните създатели са страдали по същия начин както страдаме и ние. Но ръкописната книга не е изчезнала. Същото важи и за театъра. Те просто са се видоизменили. Започнали са да развиват едни свои черти за сметка на други. Режимът, който съществува в момента ще даде първенство на дигиталното слово.

Има още

Вашият коментар

Filed under Есета

ДЬОРД СОНДИ – СТРОИТЕЛ НА МОСТОВЕ

Дьорд Сонди

Дьорд Сонди

Това се случи през едно далечно лято на миналото хилядолетие. Минавах случайно през град Бдин и се отбих да видя прочутите Бабини Видини кули. Беше толкова горещо, че след като се насладих на кулите, реших да се разходя по брега на река Дунав.

Много бързо се отдалечих от градската част и попаднах сред усойно място в близост до реката. И тъкмо когато взе да става скучно, видях купчина камъни, покрити с мъх. Камъните бяха струпани така, че напомняха протегната човешка ръка, счупена в китката. Тази необичайна гледка ме накара да се замисля за предназначението на тази купчина и само една малка случайност спомогна за разрешаването на многото въпроси, които веднага изникнаха.

Докато се вглеждах с недоумение в почернелите от годините камъни, успях да забележа едва различим надпис в долния край на един от тях. Отмахнах полепналия мъх. Благодарение на беглите ми познания по старобългарски език от университета, проумях великия замисъл на това творение.

Има още

Вашият коментар

Filed under Есета