Category Archives: Есета

„Стъпки по перваза” (Честит рожден ден, скъпа Пепи!)

Пенка Ватова, фото: Иван Добромиров

Пенка Ватова, фото: Иван Добромиров

Отпечатък

 

Стъпките на кой ли бродник

в космоса и времената

е запечатало морето

върху каменното тяло

 

„Ще те наритам!” – каза ми веднъж Пенка Ватова. Нашата Пепи щеше да ме нарита така сякаш аз бях хвърлен камък, изпречил се на пътя й в нейния Камен бряг. Бях удивен от езика, с който един научен ръководител се обръща към своя докторант. Но не помня повода. Колко пъти ние, нейните приятели, сме се чувствали по подобен начин? Но не помним повода, защото някъде дълбоко в себе си винаги сме знаели, че тя е права, че е убедена в правотата си и че ще отстоява своята позиция, твърда като камък.

Бях взел онзи автобус – София – Каварна. После с някаква маршрутка до Камен бряг. Пихме пелин – нейното вино. Разхождахме се из Камен бряг – нейния Манхатън. Зад нас стоеше „Сбогом, деветнайсти век” и „Бдин”. Пред нас предстоеше „Опит за запомняне”, „Кръгът „Стрелец” и идеята за родното” и „Американски поеми”. Говорихме. Ръкомахахме като същински перипатетици, епилептици на нашите езици, елипси на липси. Някъде по тревясълата пътека срещнахме Евелина Келбечева, уморена от гмуркане и плаж. Разцъфтелите слънчогледи бяха единствената ни публика. Вятърът затваряше очите ни. Пълнеше устата ни с празнота и простор. Пътят пресичаше селцето така сякаш тръгва отникъде и води наникъде. Само цвят и море.

Има още

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Есета

С корен в небето

P1030213

1.

Никога не съм мислил, че до Израел може да се стигне само за 2 часа и 10 минути. Струвало ми се е, че са необходими векове. И все пак, пътуването в пространството има съвсем различен характер от пътуването във времето. В хотела ме посрещна недоверчив смугъл мъж, който както по-късно разбрах, беше от Индия. Когато се качих в стаята си, погледнах през прозореца вечерен Тел Авив. Дочувах шума на Средиземно море. На сутринта, за моя голяма изненада всички се явиха на уреченото място в уречения час. Идеята беше шестима поети да подготвим пърформанс, посветен на темата на международния поетически фестивал Шаар, в който бяхме поканени да участваме, а именно 10-те Божи заповеди. Постановчик на пърформанса беше израелската режисьорка Шир Фрайбах. Всеки един от нас трябваше първо да избере по една своя поема, свързана с 10-те Божи заповеди. Анализирахме поемите и предлагахме различни варианти как те биха могли да бъдат представени пред публика. Всички единодушно решихме да започнем с прожектиране на трейлър от холивудската продукция „Десетте божи заповеди”. Веднага след това се включи израелската поетеса Дана Любински с поемата „Beware” („Пази се”). Поемата завършваше със:

 

Пази се

 Не и позволявай не и позволявай да бъде

 Прощавайки на Бог

 Търсейки нишката на небето

 да зашие собствената си Смърт.

Има още

Вашият коментар

Filed under Есета

BULGARA: НОВИЯТ СТИЛ В МУЗИКАТА

Изображение

15 юни. Денят, в който колежката на моя приятел Х., онази която сбърка Емили Дикинсън с Чарлз Дикенс и която описах в списание „Книгите днес”, ме покани на своя рожден ден. За щастие тя чете списание „Егоист”, а не „Литературен вестник”, нито списание „Книгите днес”, така че няма да има повод да ми се обиди. Партито беше в някакво заведение на име Babbles. Поради своята служебна ангажираност, рожденничката закъсня и ние всички, аз и нейните приятели доста дълго почакахме. Аз обаче не успях да се впиша много добре в нейната компания, така и не можах да си обясня защо. Това даде повод на моето съзнание да се опита да стопи част от границите и бариерите с известно количество JB. Това от своя страна доведе до още по-голямо отчуждение.

И ето че в този момент, отново ме нападнаха моите халюцинации. Изведнъж пред очите ми изникна някакво огромно растение, от онези, които вместо с листа разполагат с уста. Растението потракваше със зъби, нещо като убедителното „Ела! Ела!” и държеше в ръка игла и банка, пълна с кръв. Ами сега! Възможно ли е събитието да вземе такъв обрат, че от рожден ден нещата да заприличат на Вартоломеева нощ? Растението ме погледна нагло и се втурна да нанесе първия си удар. А-А-А-А-А, извиках аз, но точно в този момент пристигна рожденничката и започна раздаването на подаръците. Тя, милата, не беше щастлива, защото получаваше заплата колкото всички нас, взети заедно и всеки един жест й се струваше недостатъчен. Когато разтърках очи, видях че пред мен стои растението с разтворена паст, но иглата беше забита в собствените му стебла, а отдолу под него имаше надпис: DANZKA, водката, която изненадва!!!

Има още

Вашият коментар

Filed under Без категория, Есета, Музика

„АМЕРИКИТЕ НИ”

Изображение

Иван Христов, Ню Йорк, 2006 г.

Костюмът на дядо. За повечето от нас Америка е свързана със спомен за дядо или баба. Ако нашите татко и майка са от СССР, то бабите и дядовците ни са от Америка. Бях ученик в пети-шести клас, когато забелязах, че дядо има много хубав костюм. Винаги, когато имаше някакъв празник, той го обличаше. Изглеждаше така, сякаш костюмът е сам по себе си човек или постоянен гост на нашите празници. Полюбопитсвах и разбрах, че той е подарък от един от братята на дядо ми, емигрирали в Америка. Вероятно това беше последното нещо, което братът на дядо ми е изпратил преди окончателно да реши, че тези нехранимайковци българите нищо не заслужават и да скъса роднинските отношения или последното нещо, запазено като мил спомен от родствена връзка. Но като дете, за мен Америка олицетворяваше дядовия костюм. Спомням си как по време на късния соц майка ми и леля ми бяха издирили адрес на своите братовчеди-американци. Бяхме се събрали в трапезарията цялото семейство и правехме списък с подаръци, които искахме да ни бъдат изпратени от САЩ. Така и не получихме отговор на нашето писмо. Но за мен тогава Америка беше нещо като Дядо Коледа, който тогава беше Дядо Мраз. Ако има нещо, което не мога да простя на късния соц, то е, че ми отне възможността да разпознавам Дядо Коледа от Дядо Мраз. И досега ги бъркам и не знам кой точно ме навестява в Коледната/Новогодишната нощ.

Има още

Вашият коментар

Filed under Без категория, Есета

ДЖЕНДЕМА КАТО ПОЕТ

Изображение

Джендема

Цялата работа започна оттам, когато Камелия Спасова ме покани да взема участие в проекта „Ад“ на Данте, но и не само или „Адът като такъв въобще“. Не бях препрочитал поемата на великия флорентинец от студентските си години, не можех да кажа нищо съществено на организирания семинар и затова реших да придърпам въпроса към нашата, българската черга.

Започнах да търся в главата си наше, българско понятие, защото „Ад“ ми звучеше някак твърде италиански, европейски дори, а литературната ми памет все нашепваше, че трябва да има и нещо друго.

На това място в главата ми изникна едно интервю по БНТ на Йордан Радичков, в което той разказваше как докато се разхождал из северозападна България попаднал на малък параклис. Вътре намерил стенопис, изобразяващ Ада.

В адската сцена участвали всичко на всичко трима персонажи. Един грешник, който врял в черен котел, един Дявол, който пазел грешника да не излезе от котела и още един Дявол, който се връщал с наръч дърва от гората. Ами, ето ти го европейският ренесанс или по-точно българското Възраждане. Адът си е ад, има наказание, но и огънят трябва да гори и затова трябват дърва. По подобен начин и големият Радичков тълкуваше тази сцена, изобразена от гениалния стенописец.

Другата гениална адска сцена в моето съзнание открих, там където имам запазено място за „Черешата на един народ“ от Георги Господинов. Спомнете си само. Българският Ад е поместен не някъде другаде, а в селския клозет. Душите на грешниците се отделят и отлитат през разредените керемиди към небето, а телата съвсем естествено падат в дупката. Но най-адското на този български ад, е че ние ходим там всеки ден и въобще не забелязваме.

Така, скитайки от Ад на Ад в българската литература, стигнах до въпроса „Кои са най-големите продуценти на Адова поетика?“. А после, стигнах и до извода, че това са от една страна –  Христо Ботев, който произвежда един „борбено-активистки Ад“ и от друга – Атанас Далчев, който произвежда един „пасивно-ерудитски Ад“.

Така по първата адска ос в българската поезия можем да поставим след Ботев – Вапцаров и Ани Илков, а по втората след Далчев – Вутимски и Георги Рупчев. Но има и такива поети, при които можем да срещнем двата типа Ад и тук ми е думата за един такъв поет. И родното понятие веднага изплува в главата ми – ДЖЕНДЕМ.

Има още

Вашият коментар

Filed under Без категория, Есета, Музика, Поезия

120 години от рождението на Николай Лилиев

Изображение

                                        Какво ще кажем ние на младите сърца?

                                        Ний тръгнахме безшумно, с надежда окрилени,

                                        и ето ни безредни, и ето ни сразени,

                                        пронизани от знойни тропически слънца.

 

                                                                                               Н. Лилиев

Има нещо мистично във факта, че честването на 120 години от рождението на  Николай Лилиев съвпада с честването на 60 години от рождението на Борис Христов – тези  двама мълчаливци на небосклона на българското Слово. Но ако „тихият гигант” Николай Лилиев, въпреки мълчанието си остана сред нас хората, то Борис Христов и това не пожела да направи.

От началото на новия век Лилиев е преиздаван единствено в две книжни издания. Книгата „Птици в нощта” излиза в поредица „Българска класика” на издателство „Захарий Стоянов”, а Академично издателство „Марин Дринов” към БАН предлага на читателите неговите стихове в превод на немски език. И двете издания обаче, са непълни и ползват изтъркан от употреба критически апарат. Да се надяваме, че юбилейните конференции през тази година ще съумеят да обновят адекватната рецепция на един от най-добрите български поети.

Честването на Лилиев придобива още по-голямо значение във време на мълчание. И ако погледнем назад, ще видим, че ние отново затворихме кръга на собствената си немота. Вглеждането в словото и личността на поета показват, че от времето на робската немота, срещу която Ботев възправи своята песен, до времето на немотата на Лилиев българската литература извървя цял един етап. И Лилиев беше краят и връхната точка на този етап. Българският Шопен. Най-изтънченият, най-ерудираният, най-рафинираният български поет. И точно в този момент той млъкна.

Какво означаваше това? Лилиев никога не даде отговор на този въпрос. Вероятно това беше под неговото достойнство. Вероятно неговото замлъкване беше поредната авантюра, която Словото предприема, за да се превърне в живот. Вероятно това беше поредната авантюра, която животът предприемаше, за да се превърне в непреходност. Един от възможните варианти на тълкуване на този жест на мълчание е, че Лилиев искаше да ни покаже силата на това Слово. Той беше превърнал Словото в инструмент на божията промисъл и нежелаеше да отнеме дори най-малка част от неговата божествена същност.

И тогава, Лилиев стана гигант. И може би най-важното за нас – той отказа да превърне Словото, дадено от Бога в дребна разменна монета. Вероятно това искаше да ни каже той, когато замълча. Българската действителност не можеше вече да понесе Гиганта Николай и той реши да не досажда. Но все пак остана.

Подобен род чествания нямат отношение към мъртвите. Лилиев няма да изгуби нито прашинка от ореола си ако не го четем или не го познаваме. Но ние трябва да честваме Лилиев вътре в себе си, като тържество на духа над байганьовската ни същност.

Иван Христов

Есето е публикувано в сп. Книгите днес, София, 2005 г., № 6, с. 12 

Вашият коментар

Filed under Без категория, Есета

МЕДУЗА

Изображение

Мария Калинова, Стара Загора, 2011 г.

1. Медуза е Мария Калинова – митично създание от българската литературна митология, способно да вкаменява с поглед. Вместо коси има змии. Смята се за най-страшната и единствена смъртна от горгоните. Убита е от Персей, а от кръвта и се родил крилатият Пегас.

2. Медуза е Радой Ралин – митично създание от българската литературна митология, способно да вкаменява с поглед. Вместо коси има змии. Убит е от Персей, а от кръвта му се родил крилатият Пегас.

3. Персей е Мария Калинова. Персей извършил много подвизи, но най-големият е, че убил Медуза.

4. Персей е Радой Ралин. Персей извършил много подвизи, но най-големият е, че убил Медуза.

5. Грайи – бащата на Мария Калинова. Има само едно око. Решава да помогне на Персей да намери и убие Медуза, след като героят откраднал единственото му око. Показал му пътя и му дал в замяна на окото крилати сандали.

6. Легендата – Грайи – бащата на Мария Калинова имал видение, че Мария ще стане голям поет. Ето защо той решил да запознае своята дъщеря с Радой Ралин. Радой Ралин и Мария Калинова се срещнали и дълго разговаряли. Радой вече бил изкарал първия инсулт, лявото му око треперело, от устата му излизала пяна. Той решил да изпрати Мария до спирката на автобус 280, която се намира точно зад Софийски университет. Старият сатирик избрал това място за сцена на бъдещите си пъклени планове.

Там се събират множество хора, които могат да бъдат свидетели. В момента, в който продължителният разговор вече трябвало да привърши, той се впуснал и впил брадатите си устни в устните на младата писателка. Прокарал език през зъбите на Мария така сякаш искал да изпие нейната сила. След това я хванал за раменете. Отдръпнал глава и вперил поглед в очите на жертвата, в които вероятно се надявал да види страх. Нещо, което силно го възбуждало.

Но това действие, противно на очакванията, въобще не стъписало поетесата. Напротив, то било сигнал за ответно действие. Наглостта на стария писател събудила чувства на гняв и омраза в младата душа. Ето защо, на свой ред Мария сграбчила Радой за мазната яка и впила своите устни в неговата брадата и запенена уста. Облизала пламналото небце и се отдръпнала. Чувство на радост и овъзмезденост я обзело, когато видяла как очите на Радой се изпълнили със страх… и възхита.

– Ще стане човек от тебе! – възкликнал той.

7. Защо Мария е Медуза? Защото тя бива сразена от Персей. От бликналата и кръв се родил ослепително белият Пегас.

8. Защо Радой е Медуза? Защото той бива сразен от Персей. От бликналата му кръв се родил ослепително белият Пегас.

9. Защо Мария е Персей? Защото тя сразява Медуза. Вместо да бъде устрелена, тя устрелява.

10. Защо Радой е Персей? Защото той сразява Медуза. След като бива устрелен, той може вече спокойно да умре.

11. Защо Персей откраднал единственото око на Грайи? Защото видението на Грайи се сбъднало.

12. Какво символизират крилатите сандали? Това всъщност, е самата поезия.

Иван Христов

Есето е пуликувано в Литературен вестник, бр. 24, 1 юли 2009 г.

Вашият коментар

Filed under Без категория, Есета