Иван Христов за hyperliteratura.ro: Съвременният артист живее в една дифузна среда, от която като пъзел се опитва да съгради своя свят, който иска да сподели с другите.

hyperliteratura-ivan-hristov

Иван Христов, фото: Ана Тома, Букурещ 2016

В твоята поезия има постоянни препратки към традицията (постмодерна, според твоите думи), и постоянен спор между теб и близкото минало. Тези два свята конфликтуват ли по някакъв начин?

Аз лично повече вярвам на миналото отколкото на бъдещето. Както казва френският философ Мишел Фуко – „в нашето общество и в онова, което сме, съществува дълбоко историческо измерение и вътре в подобно историческо пространство дискурсивните събития, произвели се от векове или години насам, са твърде важни. Ние сме неотделно свързани с дискурсивните събития. В някакъв смисъл не сме нищо друго освен онова, което е било казано — от векове, месеци, седмици насам”. Моето връщане към традицията е опит да се разбере настоящето. Това не е безболезнен процес, защото много често, особено тук на Балканите разминаването между традиция и настояще е много силно. Това прави нашата история трагична.

Твоите препратки към някои поети от 1920-те и 1960-те са очевидни. Тези два периода ключови ли са за твоята персонална литературна и културна история?

Неслучайно заглавието на моята първа стихосбирка е „Сбогом, деветнайсти век”. Писах тази стихосбирка в края на 20-ти век, но я озглавих – „Сбогом, деветнайсти век”. Идеята тогава беше да се погледне на 20-ти век като на едно празно място, като на една дупка, една липса в историята на страните от Източна Европа. 20-ти век трябваше да бъде повторен, да бъде изживян отново, като този път се внимава много да не бъдат допуснати грешките, които спряха хода на историята, които го превърнаха в най-човекоубийствия век. Трябваше да се намерят онези периоди от историята, които да произведат една нова идентичност, периоди на подем на универсалните човешки ценности и политическа либерализация, а в крайна сметка и на висока литература, и за мен това бяха 20-те и 60-те години, а така също и 90-те. Биографиите на американските поети Т. С. Елиът и Алън Гинзбърг по един естествен начин се сплетоха в последната ми книга „Американски поеми”. Да, мисля че тези десетилетия са своеобразни checkpoints в моята лична литературна и културна история, но и не само моята.

 Разкажи ми, моля те, малко за твоята дисертация, за кръга „Стрелец”, за Лилиев, Гълъбов,  Далчев и т. н.?

Моето изследване на българския литературен модернизъм започна, когато бях приет като докторант в Българската академия на науките. Написах дисертация за един от най-интересните и малко изучавани модернистки кръгове в България – кръгът „Стрелец”. Те се обявяват за европеизация на българската литература, но на автентична, родна основа. Модернизмът в България като течение е свързан с европеизацията на българската култура. Едни от най-значимите произведения на литературата са свързани именно с това течение. Модернизмът в България влиза в противоречие с тоталитарната доктрина, наречена социалистически реализъм. Макар че според някои учени социалистическият реализъм започва като авангардно направление на модернизма, той конфликтува с него. Това води до репресии срещу много писатели модернисти, извършвани както от крайно леви, така и от крайно десни режими. Модернизмът означава преди всичко свобода. На второ място – индивидуализъм. Първият етап на българския модернизъм се нарича индивидуализъм. Свободата и индивидуализма са двете неща най-силно мразени от тоталитаризма. Модернизмът бива маргинализиран след Втората световна война. През 60-те години на ХХ в., с частичната либерализация на тоталитарния режим в България, част от писателите модернисти биват реабилитирани, а интересът към тяхното творчество възроден. Но истинският интерес към модернизма започва с края на тоталитарната епоха, когато новата постмодерна литература фактически стъпва на основата на модернизма.

Водата“ в твоята поезия „елемент на промяна“ (по Гастон Башлар) ли е или полу-прозрачен/ тъмен елемент на обикновена реалност?

Водата като елемент в моята поезия се появи в моята втора стихосбирка „Бдин”. Бдин е средновековното име на град Видин, който се намира на брега на река Дунав, но в книгата това заглавие се явява като една метафора за място, което съществува на границата между въображението и реалността. Реката в Бдин е не само реален ландшафт, но и символ на литературната традиция и историческата традиция въобще. Реката в Бдин също е символ и на промяната и младостта, тя тече и повлича нашите стени, диги, мостове и бентове, руши и погубва нашите здания, храмове, бюстове и постаменти. В книгата „Американски поеми” реката се превърна в езеро. Цялата книга се случи на брега на едно езеро в щата Уисконсин. За разлика от реката в Бдин, която е буйна, бърза, но и мътна, езерото е символ на спокойствие и чистота, на зрелост. В крайна сметка, водата в моята поезия е важна като източник на живот.

hyperliteratura-ivan-hristov-bdin-1.jpg

Твоите пърформанси са съпроводени от музика наживо. Как гледаш на връзката между поезия и музика? Тази връзка казва ли нещо все още ново?

Започнах да свиря доста рано, още като ученик, но прописах още по-рано. Винаги ме е интересувала връзката между поезия и музика. В наши дни изпятата поезия е единствената публична поезия. Започнах да използвам музиката като средство да направя своята поезия по-популярна. Може да се каже, че много за поезията съм научил от народните песни. В крайна сметка, в древността поезията и музиката не са били разделени. Обичам да представям себе си като съвременен рапсод. От една страна музиката ми помогна, чрез различни видове пърформанси да разширя въздействието на моята поезия. От друга, тя ме направи по-чувствителен към звука в стиховете. Държа много на звученето на моите поеми. Звукът е основна градивна единица в тях. В епохата на Интернет се създава среда подобна на един вторичен фолклор. Благодарение на съвременните средства за визуализация тялото на поета и устното изпълнение на неговите стихове стават все по-важни. В моите четения обичам да използвам езиците на различни изкуства – литература, музика, театър. Колаборацията с различни артисти ми дава възможност да се изявя в множество аспекти. В епохата на интернет има много повече възможности за комуникация. Мисля че би било добре да се възползваме от тях. Колаборирал съм както с различни артисти, така и с различни групи. С моята група „Гологан” правехме нещо като литературно-музикален театър. Мисля че това е духът на съвременната глобална епоха. Съвременният артист живее в една дифузна среда, от която като пъзел се опитва да съгради своя свят, който иска да сподели с другите.

Твоята поезия препраща към идеята за „пътуващия” (по Цветан Тодоров). Винаги в движение, винаги „друг”, различен. Как другостта подхранва твоето писане? И още за идеята за „другия”, преводите начин за получаване на сигурни характеристики в локален контекст ли са или виждаш акта на превод повече като начин да станеш глобален?   

От теоретична гледна точка изкуството и в частност литературата са невъзможни без Другия. За мен писането на поезия винаги е било една форма на споделяне. Но нали и споделянето е едно пътуване към Другия. Аз лично не харесвам пренасянето на граници, а пренасянето през граници. Това е пълноценното общуване. Гледам на нашия живот тук на Земята като на едно Голямо пътуване. Модернизацията на една култура също е вид пътуване. Въпросът е къде искаме да отидем, с кого искаме да се споделяме, с Амстердам или Дамаск? Модернизацията също означава разбиране за различността на Другия. В някакъв смисъл и преводът е едно пътуване в света на Другостта. Гледам на възможността да бъда превеждан като на една възможност да стана глокален. За мен е важно да се пише от една определена гледна точка, която можем да наречем локална, но тя не трябва да бъде тясна, ограничена, за да не остане само локална. Не се обявявам и за пълното премахване на границите, защото в такъв случай гледната точка ще стане невидима. Необходимо е да се намери индивидуалната гледна точка на писане, едновременно отворена и затворена, и чрез добър превод на световен език тя лесно ще стане глобална.

Знам че вече си бил в Румъния три пъти. Букурещ означава ли нещо за теб? А Сибиу?

Още в самото начало за мен Румъния стана много интересна, заради едновременната си близост и различност. Посещенията ми в Румъния за мен се превърнаха в шанс да науча нещо ново за себе си. От едно известно време ние живеем в една обща страна, наречена Европейски съюз. Удивително е колко малко тук на Балканите се възползваме от това предимство. При днешното редуцирано търсене и предлагане на поезия и изобщо литература в нашите две страни взаимните контакти и взаимното превеждане на български и на румънски биха ни обогатили изключително много. Ако искаме да имаме общо европейско бъдеще, трябва да държим на това, което ни събира, а не на това което ни разделя. В крайна сметка, живеем в една обща европейска mahala

Как гледаш на румънската литература? Кои автори харесваш?

За съжаление, въпреки че сме много близки, ние знаем изключително малко един за друг. Оказва се, че ние знаем повече за автори с румънски произход като Йожен Йонеско, Емил Чоран, Тристан Цара и Мирча Елиаде, дошли до нас през Европа отколкото за автори пряко дошли до нас като съседи. Целта на проекта за литературен обмен в югоизточна Европа „Word Еxpress” на британската фондация „Литература през граници” беше точно такава – да бъдат запълнени тези празни места, тези дупки, тези липси. По време на този проект срещнах моя приятел, преводач и издател, румънския поет Клаудиу Комартин, така се роди и книгата „Бдин, следван от Американски поеми”.

Как българския литературен свят възприема румънската литература? Как преведените на български румънски писатели се приемат от другата страна на Дунава?

Както вече споменах, все още контактите ни са твърде ограничени. За пет години, откакто съм част от екипа на Международния фестивал за поезия София: Поетики успях да поканя на българска сцена румънските поети Октавиан Совиани, Клаудиу Комартин, Андра Ротару и Раду Ванку. Те бяха изключително добре приети в София. Надяваме се в скоро време да видим и техните книги на български език. Радвам се като виждам как всяка година от провинция на Европа Румъния и България все повече се превръщат в страни, в които текат равностойни европейски литературни процеси.

Въпросите зададе: Тибериу Неацшу

Advertisements

3 Коментари

Filed under Без категория, Интервюта

3 responses to “Иван Христов за hyperliteratura.ro: Съвременният артист живее в една дифузна среда, от която като пъзел се опитва да съгради своя свят, който иска да сподели с другите.

  1. Страхотно. Обичам да чета интервюта, особено на интелигенти хора.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s