Да подрежем прецъфтелите цветове на розите

azbuka_Galina

Галина Николова

„Азбука на завръщането”

София: Поетики, 2013 г.

92 стр., цена 7 лв.,

ISBN 978-954-9777-06-02

 

„Формата на изпитанието е свободно избираема.“

Херман Хесе, Пътуване към Изтока

Между Тервел и Ню Йорк. Това са двата топоса, между които можем да обхванем пространството в „Азбука на завръщането”. На пръв поглед последната книга на Галина Николова ни разказва за едно пътуване от Тервел през София до Ню Йорк и обратно, но това е формата на свободно избираемото изпитание за лирическата героиня. Трябва да се премине през пространството с всички произтичащи от това последствия. Нашето съвременно консуматорско общество ни учи, че когато посетим една историческа забележителност посещаваме и нейната култура – Айфеловата кула като сувенир с термометър, Акрополът като пепелник за гости. Това е задачата на туристическите агенции. Но каква е задачата на литературните агенции?

Книгата на Галина Николова ни дава отговор на въпроса „Защо Америка” се оказва отново днес толкова изкусителна тема за писателски упражнения. Ами много просто – заради контраста, а литературата обича контрасти. Контрастът е онова увеличително стъкло, онзи обектив, който ще ни даде сравнението, който ще ни даде негатива, за да видим по-ясно себе си. Америка е Новият  свят – България – старият. Америка е мястото, където в своята забързаност времето спира – България е мястото, където в своята забавеност времето също спира и някъде там в далечината първата и последната точки се пресичат. Но може ли пространството от Тервел до Ню Йорк да се измине безболезнено?

Галина Николова не е турист в това пътешествие, тя е тръгнала на изпитание. Необходимо е не пълзене, а летене. Така всяко следващо пътуване напомня за последното. И ако в началото можеш да вземеш само два куфара, то в края – не може да се вземе нищо. Така гръмоотводът на селската къща се превръща в лек кламер, който ни закача за нашите привързаности, носталгии по любими места, хора, улици и предмети…, който ни държи за небето и земята едновременно и в крайна сметка за нашата собствена идентичност. Какво да вземем и какво да оставим? Няма ли да забравим себе си на някоя крайпътна гара? Гръмоотводът е твърде тежък. Този път ние няма да посрещаме бурите, а самите ние ще се слеем с тях, ще станем буря:

в двата куфара с които се качих в самолета

не можах да събера

гръмоотвода

който като кламер ме закачаше

за небето и земята едновременно

Но не е ли твърде голямо изкушението да пренасяме себе си като граница вместо да се пренесем през граници? Защо когато отиваме в планината вземаме газов котлон, портативен телевизор и комплект домашни прибори за хранене? Не смятаме ли минарето на джамията Св. София за продължение на собствения …, а липсващите кули Близнаци на Световния търговски център като проекция на собствената …? Книгата на Галина Николова дава отговор и на този въпрос:

след година и половина тук

в навалицата на 5-то авеню

налитам случайно на приятел

и ню йорк се смалява

И все пак – може ли да си роден в Тервел и да се чувстваш гражданин на света? Как може да пътуваш без да се изгубиш? Могат ли напълно да се преодолеят границите на пространството? Може ли да скочиш от горящата кула на Световния търговски център, когато през това време си пил бира в един квартален ресторант? Литературата казва че може, но историята твърди по-скоро обратното. Пространството може да се преодолява, но с всички последствия от това. Идентичността е там, където е любовта:

задача по математика

 

ако аз съм на този край на света

а ти си на онзи край на света

как да направим така

че когато ме поканиш на танц

да приема?

Но пространството се държи генерално като щръкнал … в полето на историята. То ни пита „На какъв език сънуваме?”, „Има ли виза за нашите сънища?”:

някои тукашни сънища

няма да имат продължениe

в отвъдокеанските легла

Тази книга още пита – „В днешния съвременен свят позволено ли ни е да тъгуваме?”:

Т е теорема за тъгуването при сбогуване

тя гласи:

напряко не може да се мине

Ако емигрираме от мястото, хората и дори езика дали ще успеем да емигрираме от тъгите си, от миналото си, от страховете си, от нашата история? Така, колкото повече куфарите ни олекват, обратнопропорционално на гравитацията ние натежаваме. Пълним се с опит, знание, познание, бегъл смисъл, черна мъгла. Така дори езикът, този „изконен гарант за идентичност” се превръща в няма амалгама ако ние не го структурираме, ако не го назовем и разберем. Но и свърхобременеността със смисли води до затрудненост в общуването, в шумотевица. Така:

Ш. от шумотевицата на ню йорк

в тишината на родната къща

 

когато ушите привикват

чувам

как зреят доматите

и малкото коте мърка

докато суче от майка си

Нека да не обременяваме със смисли. Нека да се научим да Чуваме езика. Да чуваме Смисъла. И това е едно от посланията на тази „Азбука”.

Между 19-ти и 21-ви век. като се събудих на 2-ри януари, клоните на дървото пред прозореца, отрупани със сняг, измих си зъбите, взех душ, пих кафе, отидох на работа, написах едно друго, поговорих с приятели, изпратих когото изпратих, измих чиниите… Картографии на баналното време и изведнъж:

влезе пролетна муха през прозореца        

 

Три стихотворения в стихосбирката се казват „време”. Времето тук сякаш набъбва, нараства, разтича се, става материя. Но това е едно специфично противопоставяне между домашното и световното време, от шеметната скорост на което ни се завива свят. Нашето домашно време е заключено между баналности – ставаме, поглеждаме през прозореца, мием си зъбите, вземаме душ, пием кафе. Докато в световното време прохождат, проглеждат и летят. Само една пролетна муха и тя ни напомня за световното време. Ние сме врабче или славей, или кукувиче, а там са тигри лъвове и леопарди. Но как да сравним времето на врабчето с това на лъва?

Съвременните технологии се опитват да се представят за господари на нашето време. Ние казваме „довиждане” на skype, „обичам те” на sms, „здравей” на facebook. Подобно на туристическите агенции те създават илюзията, че след като имаме лицето имаме и неговото излъчване, след като имаме гласа имаме и неговия тембър, след като имаме общуването имаме и неговия смисъл. Съвременните технологии превръщат нашата лексика в лексикон, нашите емоции в емотикон. В тази книга става въпрос за придвижване не само в пространството, но и във времето. Технологиите създават илюзията, че придвижването във времето е безпроблемно. Но безпроблемно ли е придвижването в културното време? Дали в крайна сметка няма да се окаже, че сме закъснели за среща със самите себе си? Така прилежащите към разните устройства кабели ще стигнат да се изплете изтривалка за вратата на бъдещия наш дом. Ние не сме световни терористи, ние сме световни туристи, обикаляме световните културни столици без да имаме свой собствен дом. Родени в 21-ви век, все оставаме приковани към 19-ти.

Но ако сме на другия край на света? Ако не можем да докоснем лицата, не е ли шанс за нас да имаме поне тяхния изглед? След като не можем да усетим тембъра на гласа, не е ли шанс за нас да имаме поне неговия звук? След като нямаме смисъла, не е ли по-добре за нас да имаме поне общуването. Изобщо, какво друго ни остава освен – да изкажем хиляди благодарности на skype за изтъкаването на една невидима вселенска паяжина, която примигва в зелено и удържа в себе си нашия изкуствен свят.

Между врабчето и тигъра. Тигърът е здраво вкопан в земята. Той маркира своята територия. Има нещо змийско, нещо змейско в зеленото на очите му, нещо сенчесто. Тигрите до един са с остри зъби, дълги нокти и гигантски лапи. Те не изпитват страх за разлика от врабчето – това подобие на птица. Тигрите не мигрират, те са. Врабчето иска да мигрира, но се страхува. Неговият страх му пречи да се оттърве от невзрачния си живот. Нощем то сънува, че крилете му са срастнали за тялото. Сънува, че гнездото изчезва зад опашката му. Сънува, че листата на дървото изневиделица опадат и то не може да го разпознае, за да се прибере. Но Галина Николова избира врабчето. То все пак е птица и се опитва да лети. То е единствената птица, която имаме сред стадата от безбройни тигри.

Но българското врабче е способно на едно чудотворно действие. То е способно да свикне със страховете си – тези озъбени тигри на ежедневието му, дотолкова че те стават част от самото него. Те миришат на него, срастнали са с неговата собствена същност дотолкова, че то се страхува да се избави от тях така както се страхува да мигрира от собствения си невразечен живот. Но то все пак мигрира, защото повече не иска да бъде грозното пате, а иска да стане лебед, иска да лети, да се качи на самолета, да мирише на вятър и небе:

17 август, неделя

– Заминавам надалеч и задълго, казах.
– Колко надалеч и колко задълго, попита.
– За Америка, за две години. 
– Моята дъщеря е в Америка, вече близо 10…  Кога пътуваш?
– Утре рано сутринта, през Франкфурт.
– Аа, значи ще летиш със слънцето!
– … много ме е страх.
– Щом толкова те е страх, не тръгвай, остани тук.

Погледнах го първо невярващо, после се разсмях. Не ме беше чак толкова страх. 

На другата сутрин летях със слънцето.

Врабчето ще отнесе със себе си своите страхове, защото страховете както и любовта, както и сънищата нямат националност. Те са най-интимната част от човешкото. За тях все още няма измислени визи.

В тази книга Галина Николова улавя още множество проблеми, които са актуални за съвременния глокален свят. Тя засагя проблема за класифицирането и етикизирането на идентичността на модерния гражданин в полето на един нормативистичен, бюрократичен език:

размахвам

новите си етикети

като знамена

 

Galina

стипендиантка

чужденка

 

държани дълго под вода

етикетите се отлепят

от тялото

и се понасят

към друга

далечна страна

 

тогава коя съм?

Но как да намерим онези етикети, онези основания, които не се отлепят, държани под вода. В съвременния бюрократичен свят човекът е станал етикет на човека. Загубил своята автентичност, той се е превърнал в административна единица, в добре опакован продукт на самия себе си, със срок на годност и ръководство за правилна употреба. Галина Николова улавя и тази много симптоматична за съвременния млад българин раздвоеност не между това „дали да замина?”, а между това „дали да остана?”:

А е буквата на колебанието

ами ако все пак остана

ами ако решението да тръгна виси на косъм

който не е от моята коса

ами ако

 

Ами и Ако са две сестри японки

едната от тях е емигрантка в америка

Така решението на „дали да остана?” се крепи на косъм, който дори не е от нашата коса. Подобно на кламерът, който ни крепи между небето и земята, този косъм ни крепи между „тук” и „там”. Това е една фина поетика на нюансите, на тънките намеците. През нея „напряко” не може да се мине. Това е поетиката на онези малки, незначителни бележки, които прикрепяме към привидно важните папки с кламер или с магнит за хладилника. Но те всъщност са истински важното, детайла и подробността. Това е поетиката на едно малко момиче, което свързва една къща и една планина с косъм и две парченца дъвка.

Но врабчето на Галина Николова е „смело момиче” и полита, и в крайна сметка се превръща в лебед и тук няма голямо значение дали полита нависоко или се гмурва надълбоко:

д. поемам въздух

и се гмурвам в дълбокото

макар че понякога е по-себесъхранително

да се остане на повърхността

Между времето и езика. Но дори когато емигрираме от предишния си език, ние не можем да емигрираме от предишния си опит и тук там остават да стърчат някои несъотвествия:

понякога като съм много сънена

или съм много изморена от америка

без да се усетя казвам

тук-там някоя дума на български

 

понякога

говоря толкова тихо

че никой не разбира

С ясното съзнание, че от любовта не може да се емигрира, нито пък от времето, лирическата героиня на Галина Николова казва:

този разговор опиянява

покарват ми два чифта могъщи криле

и мога да литна към слънцето

 

вместо това

казвам „до скоро”

и се скривам в чуждия език

в който нямам спомен

за времето преди теб

за времето след теб

за теб

Ето и едно стихотворение за демиургичната природа на езика:

не познавам този мъж

нито сянката му в сумрачната стая

 

виждала съм го

да се събужда

веднъж

 

размахът

с който го съчинявам

е възхитителен

 

Така както новите технологии създават у нас илюзията за спестено време, така езикът създава у нас илюзията за спасен смисъл и ние подобно на Шехерезада трябва да продължим да разказваме, да се разказваме, за да продължим да живеем. Защото ние можем да емигрираме от предишната си любов, но не можем да емигрираме от Любовта въобще. Защото ние можем да емигрираме от предишното време, но не можем да емигрираме от Времето въобще. Защото ние можем да емигрираме от предишния си език, но не можем да емигрираме от Езика въобще.  Но за да продължим да живеем трябва да има „кой кога къде защо какво и как” да ни изслуша:

  1. W. why what when where who and how

отговорите на тези въпроси могат да разкажат

историята на света

историята на живота

и на почти всичко останало

но само ако има кой кога къде защо какво и как

да я изслуша

Така, тръгвайки от един прост разказ, за едно пътуване от Тервел през София до Ню Йорк и обратно Галина Николова ни разказва за едно сложно изпитание, за раждането, живота и смъртта. Да чуем „Азбука-та на завръщането” на Галина Николова, защото това всъщност е една Азбука на завръщането към Езика.

P. S. FRAGILE. HANDLE WITH CARE.

Иван Христов

 

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Без категория, Рецензии

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s