Една книга за застрашените влюбени

big-Cherna_kniga_web

Владимир Левчев

Черна книга на застрашените видове

ИК Жанет 45, 2011 г.

41 стр.; 9 лв.

ISBN 978-954-491-714-2

В моята рецензия за антологията „Кой сънува моя живот“, публикувана в бр. 1 на Литературен вестник от 16 ян. 2008 г. определих поезията на Владимир Левчев като  значително свързана с Аполоновото начало. Какво имах предвид. Когато говори за Аполоновото начало, Ницше въвежда понятието съновидение в противовес на опиянението на Дионис. За разлика от екстаза и опиянението, които са по близо до смъртта и които убиват човешкото тяло в своята екстатичност, сънят или съновидението (мисля, че това понятие е по-точно за тези стихове, доколкото е по-близо до самия живот) – напротив – имат способността да лекуват.

Бях много изненедан, когато прочетох „Черна книга на застрашените видове” и открих един различен Владимир Левчев, дори противоположен на себе си, а именно – отдаден на опиянението. Както сами се досещате, това е книга за животните и природата. Според мен има два начина да се пише за животните и природата. Единият е, когато човекът се страхува да каже какво мисли и превръща животното в алегория на себе си, а другият – когато човекът е до толкова запленен от животното, че превръща себе си в алегория на животното. Вторият похват принадлежи  на романтиците и модернистите. Нека само припомним Уилям Блейк и неговият Tiger, tiger или Херман Мелвил с Моби Дик, Гарванът на Едгар Алън По. За Ботевите орли и соколи е излишно да говорим, както и за Фурнаджиевите „крави във кърви окъпани”. И тук имаме работа точно с втория случай. Владимир Левчев като отчаян романтик и убеден морнист. Вижте за какво става въпрос:

Както си върви невъзмутимо,
тази топла късогледа планина
случайно стъпва в ловните полета
на термитите.

 

(Слон)

Или:

Животно, бременно
с южни звезди.

 

                                                 (Две кенгура)

Човекът се вглежда в животното, за да открие себе си, в една първична форма, необременен от историческо познание. Но истинската причина за това вглеждане е за да се прослави Божието творение, истинското чудо на Битието, опиянението от това да съществуваш. В моята рецензия за антологията „Кой сънува моя живот” изразих удивлението, че след като е избродил толкова градове, култури, езици, епохи в една изключително сложна биография Владимир Левчев е запазил своя Аз, своята същност. И като отговор на този въпрос говорих за една друга често срещана фигура в неговата поезия – фигурата на Детето, още един любим образ на романтиците и модернистите. Това е фигурата на човешкото съзнание, което винаги може да се отстрани и да погледне на света по един нов и неочакван начин. Вероятно тази фигура е накарала Владимир Левчев да се върне отново в България. Ето как е интерпретирана тази тема в стихотворението „Кукувица”:

Единствен огнен лъч е паднал
върху камъка в потока,
където детето
ще стъпи,

за да се събуди.

 

            Но в „Черна книга на застрашените видове” има желание да се отиде отвъд детето, отвъд човешкото, към чистото съдържание – животното, живо и безисторично, неизгонено от Рая, символ на Вечност. Едно друго стихотворение „Листа от сухото дърво” много ясно показва мащаба на това опиянение:

колкото по-тъжно вият и се вият
вечерни комари

и планети,
толкова по-красиви са листата!

 

            Виждате как тук стремежът е да се обхванат от последния комар до най-отдалечената планета. В тази ситуация на божествено вдъхновение е достатъчно само да се разменят местата на риба и море като в стихотворението „Морето в рибата”, за да се разкрие приказното очудняване на света:

 

Риба съм, която носи

В себе си морето.

Стихотворението „Дърво край пътя” много ясно показва тази философска позиция, в която човекът се сродява с дървото. Идеята е, че Бог чрез сътворението на света вече е задал неговия висш смисъл и единственото, което е необходимо е да го живеем, по възможно най-чистия и прост начин, на вегетативен принцип. Или казано другояче, ако ние сме едно дърво край пътя е по-добре да се радваме на слънцето и росата, на шума от колите, които минават покрай нас, на гласовете на хората, които отиват на някъде, вместо да тръгнем по същия този път:

Моят труд е Недеянието.
Не мириша на пот,
а на цвят.

 

(Дърво край пътя)

            Когато с Владимир Левчев говорихме за книгата, той ми спомена, че само две стихотворения не са за природа и животни – „България” и „Любов”. Реших, че ще бъде много трудно да включиш стихотворения за България и за любовта в стихосбирка за природа и животни, но когато прочетох книгата тези две стихотворения въобще не ме подразниха. Опитах се да си отговоря Защо. Ами много просто. Гледната точка към България, към родината в това стихотворение е като гледната точка на мъдреца към детето или животното. Мъдрецът разбира, че те осмислят битието, защото съществуват като сътворени. В своята едносъставност те са смисълът на многосъставния свят. Погледната отдалече, през океана, от Вашингтон България изглежда изчистена алегория на прародината, така както животното, назад в миналото, изглежда изчистена алегория на човека:

И всички политици
(особено жълтелите с десетилетия
по стени на класни стаи),
и всички уводни статии
са незначително детайлче
в шарките на одеялото,
в ръцете на детето,
във влака забързан през България,
в България забързана през времето,
в черната фуния на окото ми…

(България)

Същото се отнася и за любовта. Подобно на далечните разстояния между човека и родината, човека и животното, любовта е далечно разстояние между човека и човека:

Ти си красива
като море в топла есен:
слънцето е зряла дюла,
мараня премрежва хоризонта,
твоите движения са сенки
върху огнен пясък…

                                                                (Любов)

Тук ще ви спестя сравнението между Далчевия залез като домат и Левчевото слънце зряла дюла. Ще обърна внимание само на тази мараня, която премрежва хоризонта. Не е ли това маранята на любовта, която премрежва подробстите в образа на любимия, която прикрива неговите недостатъци, за да го превърне в една чиста идея за любов. По подобен начин и ние, връхлетени от любов, възхитени от любов, опиянени от любов, устрелени от любов сме щастливи като животни, малки кученца в краката на любовта или Бог, които пишат поезия. „Черна книга на застаршените видове” е всъщност една книга за застрашените влюбени. Да пожелаем на Владимир Левчев да бъде един вечно влюбен, нещо без което поета не може.

Литературен вестник, бр. 20, 23-29. май. 2012

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Рецензии

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s