С корен в небето

P1030213

1.

Никога не съм мислил, че до Израел може да се стигне само за 2 часа и 10 минути. Струвало ми се е, че са необходими векове. И все пак, пътуването в пространството има съвсем различен характер от пътуването във времето. В хотела ме посрещна недоверчив смугъл мъж, който както по-късно разбрах, беше от Индия. Когато се качих в стаята си, погледнах през прозореца вечерен Тел Авив. Дочувах шума на Средиземно море. На сутринта, за моя голяма изненада всички се явиха на уреченото място в уречения час. Идеята беше шестима поети да подготвим пърформанс, посветен на темата на международния поетически фестивал Шаар, в който бяхме поканени да участваме, а именно 10-те Божи заповеди. Постановчик на пърформанса беше израелската режисьорка Шир Фрайбах. Всеки един от нас трябваше първо да избере по една своя поема, свързана с 10-те Божи заповеди. Анализирахме поемите и предлагахме различни варианти как те биха могли да бъдат представени пред публика. Всички единодушно решихме да започнем с прожектиране на трейлър от холивудската продукция „Десетте божи заповеди”. Веднага след това се включи израелската поетеса Дана Любински с поемата „Beware” („Пази се”). Поемата завършваше със:

 

Пази се

 Не и позволявай не и позволявай да бъде

 Прощавайки на Бог

 Търсейки нишката на небето

 да зашие собствената си Смърт.

В поемата имаше нещо като лайтмотив „Пази се”, който ние повтаряхме след Дана на четири различни езика. След последното „Пази се” аз започвах да свиря на моята дървена флейта (кавал). Мелодията тръгваше от ниския регистър и постепенно достигаше до пронизителни тонове. После, на екрана зад нас се появяваха изображения на гигантски капки и се чуваше шум от падане на вода. Светлините в залата изгасваха. Идваше моят ред. Предложих поемата „Бърни”:

Бърни

И ние говорихме

за разликата

между католицизма

и протестанството,

и той ми сподели

за тяхното желание

да имат жени

свещеници

и да приемат

гейове

в църквата.

После ме попита

как е при нас.

Аз му казах,

че нашето

християнство

е по-консервативно

и по-мистично,

и че ние

не говорим много

за нашите проблеми.

Той се зачуди.

Не посмях

да му кажа,

че за 45 години

нямахме Бог

и сега бяхме

щастливи

просто

да се молим.

 

Решихме, че в моя случай става въпрос за „рестриктивен поглед” върху нещата. Дебатирахме за това как много често гледната точка зависи от осветеността. За да имаме гледна точка е необходима осветеност. Ето защо изгасихме светлините. Ана Ристович (Сърбия) и Али Мауаси (палестински израелец) осветяваха с фенерчета само отделни точки от моето лице, докато аз четях поемата. После, имаше обяд. Забелязах, че кухнята в Израел е изключително разнообразна. Просто всеки, който е дошъл от някъде е донесъл нещо със себе си. Същото важи и за езиците. Първият си следобед в Тел Авив прекарах в репетиране на установения мизансцен. Следва нощна разходка из Яфа.

2.

Яфа – старият град на Тел Авив! Водач в нощната разходка из Яфа ни беше израело-палестинският поет Али Мауаси. Започнахме от иврито-арабския театър, който е поместен в най-старата сграда в града, от отоманския период. В миналото тя е била фабрика за правене на сапун, днес в нея се помещава театъра. Част от помещенията към главната улица са празни и в тях обитават само прилепи, вероятно за да напомнят за военния конфликт в региона. По-нагоре попаднахме на бар Аладин, намиращ се в една бивша джамия, нещо което видимо не се харесваше на нашия водач. На въпрос на сръбската поетеса Ана Ристович за предназначението на живописните балкони, които стърчат от всяка сграда, Али отговори, че по времето на османската империя те са служили като единствен достъп до публичен живот за женската част от населението. На върха на хълма видяхме дърво, което се издигаше над земята. Дървото беше посадено в каменна саксия, прихвата с метални въжета в средата на едно кръстовище. Разбрахме, че то е символ на израелския народ, който има своите корени на небето, но не и на земята. След ядене на най-вкусните дюнери на света и пиене на малко арак завършихме вечерта в хотела. На сутринта работата върху пърформанса започна с поемата „Лице в лице” на Ана Ристович. По едно време поетесата шепнеше:

 

ставам ли отговорна за

това което не съм

и за това, което може да стана.

Всяка дума се спуска бавно

като върха на иглата,

търсещ точното разстояние от кожа и сърце.

 

За представянето на нейната поема използвахме ролетки. Идеята беше да немерим „точното разстояние”. Ние обикаляхме по сцената и измервахме всевъзможни дистанции, докато Ана стоеше в средата с гумени ръкавици и напръстници. На екрана зад нас вървяха кадри със страниците от бившия югославски паспорт на писателката, върху които тя беше записала собственоръчно различни истории, свързани с преминаването на граници. Спомням си, че на една от тях имаше долу-горе следната шега:

За преминаване от Република Сърбия към Република Хърватска се допускат хора с номер на обувката не по-голям от 41.

Друга страница беше скъсана и зашита точно между печатите на Сърбия и Словения. Ана беше живяла в Словения и трудно приемаше факта, че е живяла в друга страна. Въпросът с границите беше доста актуален и в Израел. Самият Йерусалим беше разделен на мюсюлманска, християнска и юдейска част. От Дана Любински разбрах, че ако юдей попадне в мюсюлманската част може да бъде убит. Като човек от Балканите, аз напълно разбирах за каво става въпрос. Следва анализ и постановка на поемата „Мармара” от Али Мауаси.

3.

 „Турският кораб „Мави Мармара“ бе щурмуван от израелски командоси през май 2010 заради неразрешен опит да акостира в Газа. Корабът беше част от флотилия, която се опита да пробие блокадата, наложена от Израел срещу режима на Хамас. Израелски командоси пресрещнаха корабите на 31 май и влязоха в сблъсък с пропалестинските активисти на „Мави Мармара“, при което загинаха 9 души.”

                                                                                                                                                                                                                                              btv новините

 

Всички бяхме събрани в кръг в средата на сцената. В левия ъгъл Али четеше своята поема „Мармара”:

 

Имам море в духа си,

Твоята кръв е корабно платно.

Една звезда се измъква към мен,

В тъжен момент на прилив,

От заложническия танц на морето,

Придружена от лишената от свобода вълна на зората…

Една звезда блестеше и въздигна тази поема,

Шепнейки име, което да се люлее и

Думи, които да се кажат:

”Аз съм тук, и той съм аз, роден от мен.

На неговата мъченическа смърт,

Нашето мълчание отговаря.

За нас той е сълзите на новородено,

Славата на мъченик,

Рози загубили аромат в плача на ранените вени „.

 

И поемата на Али имаше лайтмотив – „Мармара”, който всички ние повтаряхме. Но на мен повече като че ли ми хареса стиха: Рози загубили аромат в плача на ранените вени. Този стих се запечата в съзнанието ми и остана като моя спомен за Али. След като израелско-палестинският поет завърши четенето на екрана зад нас се появи дервиш, който се въртеше в кръг по характерния дервишки начин. Това беше знак да се прегрупираме и да започнем да играем в следващия епизод – поемата на турския поет Гьокченур Челебиоглу „Балконът на кулата”:

 

Не ме е страх от мъртвите“ каза мъжът, „Нищото,

скакалецът, скачащ върху месестата част на лятото, внезапен дъжд,

червено-мравешкия цирк в сянката на камък.

Липсата на думи ме кара да се страхувам много повече.

Така че, аз пиша. Безкрайно пиша. Аз пиша по същия начин,

 

по който изградих тази кула

на мястото на стария кладенец. Този проклет кладенец,

 

в който баща ми падна и си счупи врата.“

 

Поемата на Гьокченур разказваше за парадоксалния случай, в който бягайки от страховете си, попадаме в собствения им капан. За да избегне участта на баща си, пропаднал в кладенец, синът издига кула, от която скача и умира по същия начин. Но главният герой в тази поема е страхът. Страхът, от който всички ние се опитваме да избягаме. Страхът от липсата на думи. За да представим по-добре поемата използвахме една пишеща машина. Гьокченур можеше да чете, да поизнася думи само когато аз натисках клавишите на машината. Той се опитваше отчаяно да се освободи от тази ситуация, да намери начин да постигне независимо слово. Накрая, взе един микрофон и произнесе следния стих:

Зад вятъра се криеше страх, подушващ жената.

 

4.

„И яви му се Ангел Господен в огнен пламък изсред една къпина. И видя той, че къпината гори в огън, но не изгаря”.

Изх. 3, 1:22

Израелската поетеса Анат Зехариа ми сподели, че когато някой бъде убит във войната, при неговите близки със задължението да им съобщят вестта, отиват един военен и един лекар. Какъв странен дует на скръбта. Тя ми сподели още за неин близък, който като видял от балкона си приближаващата въпросна двойка, заключил вратата и отказал да ги пусне. Анат написала своята поема „Нашите сили” без никакви украси. Просто се опитала да си спомни протокола, засвидетелстващ смъртта. Ние също не се опитахме да използваме никакви предмети, никакъв декор, никакъв мизансцен. Текстът говореше сам за себе си. Понеже съм убеден, че за войната може да пише истински само онзи, който я е преживял, ще се опитам тук да преведа от английски цялата поема:

 

Нашите сили

 

                                 „Ние не можем да бъдем силни винаги и навсякъде”

                                 Израелските сили за отбрана, Ценрално камандване

 

Забравям

Идна, Такумия и Адора

Ос 35

Патрул 22

Стоте метра от джипа до Субаруто

От страната на пътя,

Петимата въоръжени мъже,

Войниците които не чуха

Командира на частта

И Моше и Букобза, които изстреляха 3 куршума

Движението на джипа по време на стрелба

Напред и назад напред и назад

Задната врата която се отвори

Шофьорът чието име никога

Не се появи в протокола забравям.

Крехкият пулс в областта на шията

22 и няма дишане

Фелдшерът, който не върна живота,

Но направи преливане.

Огнестрелната рана в дясното рамо,

Лявото бедро, дясното коляно

И двете рани където куршумът влезе

В главата.

Кръвоизливът

И абразивната рана вътре

Ръката търсеща вратата

Знае че най-малкото движение

Може да наруши баланса

Толкова деликатен

Времето 21:20

Ти, който видя горящата, но не изгаряща къпина,

Убиваш най-хубавото сред нас

И как ще се научим да пеем на хълма,

Когато необуздан пожар поглъща

всичко.

5.

„Скъпи Иван,

В прикрепения файл е твоят електронен билет за Тел Авив. Организаторите там ще се свържат с теб относно твоята програма. Планът е да имате три дена уоркшоп преди фестивала; поетите ще работят с театрален режисьор, за да подготвят пърформанс. Сигурна съм, че това ще бъде страхотно преживяване за всички вас и ще ти допадне. Фестивалът е много интересен: поезия, пърформанс, музика.”

 

„Скъпи всички,

За мен беше чест, че имах възможността да се запозная с хора с вашата креативност, енергия, таланти, да се запозная също и с вашата поезия и се радвам да бъда ваш приятел! Надявам се, че ще се видим отново скоро, за да пеем, да се смеем, разхождайки се, четейки поезия, дискутирайки, пиейки, танцувайки, забавлявайки се!”  

 

„Скъпи всички,

Благодаря ви още веднъж, че имах това невероятно преживяване с вас! Вярвам много в колективните човешки сили и вие, дами и господа, още веднъж ми показахте, че заедно можем да сътворим нови пулсове живот…”

 

„Скъпи приятели,

Благодаря ви за това невероятно преживяване! За мен нашата обща работа беше изключително обогатяваща. Научих много и мисля, че трябва да продължим да се срещаме и да споделяме добрата енергия на това, което сътворихме заедно.”

 

„Здравей, Иван,

Как си? Просто исках да ти кажа, че току-що слушах едно литературно предаване по израелското радио и познай какво прочетоха…

Бърни! И също и твоето кратко есе за поезията, радвам се за теб!

Беше чудесно да срещна теб, твоята поезия и твоята музика,

Мисля, че шестимата работихме наистина много добре заедно и очаквам с нетърпение да ви видя отново.

Всичко добро!”

6.

Няма нужда да казвам, че след толкова труд и такава силна група представянето на пърформанса мина с голям успех. Бяхме решили да приключим с кадри от НАСА. На екрана се появяваше совалка, а един мъжки глас отброяваше – десет, девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, едно, Излитанееееее! В момента на излитането, докато совалката се отдалечаваше от земната орбита, аз свирех безмензурна мелодия на моята дървена флейта (кавал). По същия начин ние се отлепихме от земната орбита когато на другия ден пристигнахме в Йерусалим.

Йерусалим! Първо спряхме на мястото, от което Исус за първи път е видял града. Какво може да се каже за Йерусалим? Как може да се чувства човек, когато се намира на пъпа на света? Единственото, което може да направи е да прекрачи в този Бермудски триъгълник и да бъде завихрен от векове, маси, истории, религии, войни и култури. След като извървяхме пътя на Исус и спирахме на множество свещени места, стигнахме върха Голгота. Бях изненадан, че там се намира православна църква, постороена от майката на император Константин Велики – Елена. Винаги съм си представял гол хълм със стърчащ кръст на него. Да си призная честно, вярата ми не беше достатъчно да чакам 2 часа на опашка, за да вляза в Божи гроб, но мисля, че това и не беше необходимо, защото вече се чувствах преизпълнен с нещо свято и велико.

Веднага след това се отправихме към Мъртво море, където беше предвидено да направим плаж. Когато приближих брега, видях няколко души, които лежаха с крака, стърчащи над водата. Помислих, че е доста плитко и че тези хора са седнали на дъното. Щом влязох в морето, обаче, представите ми за гравитация наистина се обърнаха с краката нагоре, както и аз самият. Няма нищо митично относно Мъртво море. Направо си те държи над повърхността. След като излязох от водата, забелязах че тялото ми е доста мазно. Чувствах се като риба, потопена в солено масло. Веднага взех задължителния душ и пих кафе в „Най-ниския бар на света”. И в това няма нищо митично. Това просто си е барът, който се намира на най-ниското надморско равнище. Аз обаче се чувствах като най-високия човек на земята. Следва посещение на Назарет и Галилейското езеро, където Исус е вървял по водата.

7.

 

В Назарет посетихме църквата, в която Дева Мария е получила вестта, че ще роди Исус. Точно пред църквата видяхме едно странно съоръжение, направено само от метални тръби и наподобяващо храмова постройка. Обясниха ни, че преди време местните мюсюлмани са искали да построят джамия до това свещено християнско място. Започнали строежа, но не получили разрешение да го довършат. Оттогава тази метална конструкция е останала да стърчи с името „Невидимата джамия”. Трябва да призная, че въпреки с невидими стени, джамията излъчваше святост. За разлика от хълма Голгота, където православната църква бе сложила ръка, то в църквата на благата вест всичко беше католическо. Изобщо, Израел прилича на малък куфар, в който можеш да видиш разделението на света. На горния етаж на тази внушителна катедрала имаше множество образи на Божията майка. Те бяха изработени по поръчка на различни страни като САЩ, Франция, Русия и т. н. в зависимост от характерната им представа за Дева Мария.

На брега на Галилейското езеро посетихме църквата, в която Исус и Петър са служили. След кратка историческа беседа на нашия гид трябваше да събуем обувки и да стъпим в езерото, така както е направил нашият велик предшественик. Аз обаче, не се престраших. Върнахме се в Тел Авив на свечеряване и бързо се подготвихме за прощалната вечеря, която се състоя в един чудесен рибен ресторант на брега на Средиземно море. По време на вечерята имаше много целувки, прегръдки и размяна на стихосбирки. Организаторите на фестивала от поетическото дружество „Хеликон” подариха на всички участници по един книгоразделител във формата на митологично дърво. Навярно онова дърво, привързано над кръстовището в Яфа, символ на еврейския народ, който има корени в небето.

Рано сутринта се отправих към летище Бен Гурион. Докато самолетът излиташе в ушите ми зазвуча онзи мъжки глас от нашия пърформанс, който отброяваше – десет, девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, едно, Излитанееееее! Когато се отлепих от тази свещена земя, се замислих – Защо всъщност не се престраших и не влязох в Галилейското езеро? Ами ако бях останал на повърхността? Представяте ли си – каква голяма отговорност пред човечеството! Довиждане приятели! Довиждане Израел! Дано животът ми бъде достатъчно вълнуващ и достатъчно съдържателен, за да мога да ви видя отново!

Иван Христов

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Есета

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s