“Живоговорене” или за силата на слабостта

Изображение

Ищван Кемен
“живоговорене”
Изд. Ерго
84 стр., 8 лв.
ISBN 978-954-92279-5-6

Поезията в тази книга може да се раздели на три големи теми. Първата е “Градският човек и другите”. Героят в тази лирика е всъщност анти-герой. Това е обикновен, малък човек, интелектуалец, той е така да се каже лузър, губещ, не е герой на големите жестове, на големите ситуации, на него му изневеряват, останал е без работа и т. н. Неговата цел е простият – ежедневният живот и неговото желание е да изпълни със смисъл всеки миг. Ще си позволя да сравня тези поеми с пиесите на Чехов, до колкото в тях също се наблюдава т. нар. ефект на “айсберга”. Говори се нещо, като в ежедневен разговор, нещо което граничи с безсмислицата, нонсенса, но това е само на повърхността, а под видимото се крият много по-дълбоки пластове. Ако ги пренебрегнем, можем да не разберем тази поезия.

Ищван Кемен пише в поеми, които имат собствен сюжет. Действието се развива на фона на един голям европейски град, който може да бъде наречен и Будапеща.Всяка една поема е изградена около една проста случка от ежедневието. Например, в поемата “Ръкавица”героят спира автомобила си пред една захвърлена на улицата ръкавица. Тази проста случка дава повод за големи въпроси. Оказва се, че битието е хвърлило ръкавица на лирическия герой или самият човешки живот е една захвърлена ръкавица. Можем да си представим поемата и като разказ, в който героят намира една ръкавица на улицата и това е единственото, което се случва.

Но в тази поезия е важно не толкова какво се случва, а резултатът от това. И най-незначителната случка в нашето ежедневие може да промени света. Нещо, което се е случило преди хиляди години, като убийството на Авел, може още да резултира в нашето настояще. В поемата “Печално” лирическият говорител мечтае да започне на чисто, отначало, желае да изтрие досегашния опит, който му пречи да погледне с чист поглед на битието. И се опитва да види смисъла на живота в простите неща, драскайки малки бележки: мляко, хляб, мляко, хляб:

Да започна на чисто, неук,
Като самоубиец, заживял назад:
И мигом всичко да забравя,
Драскайки малки бележки: мляко, хляб
мляко, хляб

В този смисъл тази поезия като че ли иска да се докосне до същината на света, до неговата автентичност, до неговата непосредственост. Образоваността на героя вместо да му проясни смисъла на съществуването, всъщност го замъглява, ето защо той иска да се насочи към радостта от обикновените неща, иска да обнови преситените си сетива и търси това обновление в простото живеене.

Освен чрез ежедневието тази поезия гради своите значения и чрез мита. В поемата “Пари” е интерпретиран мита за битката между царския син и змея, чиято основа можем да открием и в християнския мит за Св. Георги. Но докато в митологията героят-олицетворение на доброто побеждава змея, то в поемата нашият герой губи битката, без обаче да губи нашата симпатия. Змеят в поемата се оказва метафора на парите. Много е интересна тази връзка между змея, който е символ на злото и парите. Откриването на змейската същност на парите. Макар и анти-герой, героят в поемата не престава да бъде олицетворение на доброто, защото тя гради своите значения чрез един последователен анти-героизъм. Подобно на човека от времето на Ренесанса, героят извлича сила от своята слабост, която го прави по-реален, по-човешки и неговата любов към живота го спасява от това, че се е поддал на изкушението на парите, че е изгубил битката със змея.

Вече обърнахме внимание на това, че героят в тази поезия е обикновен, малък човек, интлектуалец-лузър. Това много ясно личи в поемата “Космонавтът, комуто изневериха”. Любовта е свършила. Между двамата бивши влюбени се е настанила изневярата. Но Кемен не прави от това драма. Той настоява на това, че макар че любовта вече си е отишла, тя все пак е била тук, оставила е спомен за своето присъствие и ние трябва да държим на този спомен, да държим на факта, че любовта съществува и тя може всеки миг да се върне отново. Ето защо на финала на поемата героят възкликва:

И все пак много бих искал
– прости моята мекушавост, –
да не се отричаш от мен,
ако някога те попита
аз ли съм бил онзи някой.

Тук е мястото да отбележим изключителната диалогичност на тази поезия. Не е случайно и заглавието на книгата – “живоговорене”. В тази книга става въпрос по-скоро за говорене, а не за писане. Градът може да бъде изговорен, дори една обикновена печка може да говори в поемата “Безработната танцьорка”. В тази поезия не само всеки и всичко говори, бъбри, мърмори, боботи, бучи, но и всеки и всичко обича и най-голямата любов, която струи е любовта към живота. От разговора между печката и танцьорката разбираме, че мосю Печков се е влюбил. И тук отново имаме настояване на лъжата, на греховността в човешката природа в името на запазване на красотата на човешкото живеене:

По-добре / разкажете нещо красиво, да се подмладя, дори да е лъжа.

Втората голяма тема в тази поезия е “Човекът като Каин”. Вече казахме, че освен с ежедневието Кемен се занимава и с мита и тук, в няколко поеми е интерпретиран мита за братоубийството. Но интересното в случая е, че митът е предаден толкова осезаемо, така живо, че той се превръща в ежедневие. Изхожда се от идеята, че във всеки човек дреме по един убиец, дори нещо повече – братоубиец. Тази теза е в известен смисъл анти-теза на идеята, споделена по-горе, че любовта струи от всеки и от всичко. Чрез пресичането на тези две тези поезията на Кемен гради своите послания.

В българската поезия като че ли няма много голяма традиция на подобни философско-религиозни поеми в стил Стоян Михайловски. В този “Каинов” цикъл Кемен се занимава с важни въпроси като безсмъртието на престъпността, с това, че човекът е орисан да не може да се избави от злото. Това са въпроси, разглеждани и преди, но по-важният проблем, който поетът засяга е струва ми се за неусетността с която се стига до едно престъпление. Идеята е, че престъплението може да бъде извършено с лекота с каквато дори и в разгара на най-задълбочения разговор, клишето се изляга на най-мекото място.

Хората възприемат мита за Каин като клише, като някакво “общо място” в човешката история и без да искат се превръщат в каиновци. Но образът на Каин в тази поезия не е даден като някакво морално плашило или като схематичен символ на злото, а има човешки черти. Каин е извършил своето престъпление и се е оттеглил в самота, за да може да разговаря на спокойствие със своята съвест, но хората са тези, които непрестанно го безпокоят и по този начин го правят по-силен и значим. В този цикъл се засяга и въпросът за релативността на ценностите в съвременния свят или за липсата на такива. Оказва се, че Каин може да бъде и убиец и баща на човечеството.

Тук бих искал да обърна внимание на специфичния похват на Кемен за прекъсване на творбата – отворен финал с недоизказаност. Понеже вече казахме, че тази поезия по-скоро се говори, а не се пише, точно това дава възможност на говорителя да прекъсне говоренето като от недостатък превърне това в ефект. Точно в тези зевове на замлъкване е мястото на читателя и той трябва да изкаже своето собствено мнение, да избъбри своята собствена поема.

И третата голяма тема в тази поезия е темата за “Човекът и нищото”. Тук са поемите “Семейство, нула часа”, “Шансон”, “Нищоказусът”, “Малка маймунка”. Художественият похват, който използва Кемен е да направи “от нищо нещо”. Този похват много напомня за старата българска приказка за бабата, която направила супа от камък. В началото бабата не предполога, че може да се направи супа от камък, но първо слага вода, после лук, картофи и така супата се получава и дори накрая може да се изхвърли камъка.

По подобен начин и Кемен ни изненадва, когато започва да прави стихотворение от нищото. В поемата “Семейство, нула часа” разказът започва от това как се налага новородените кученца да отраснат със старите, защото семейството не може да ги подари или да ги издави. Но постепенно се стига до обобщението, че ако отраснат със старите те ще придобият техните навици, ще заприличат на тях. После обективът се насочва към самото семейство, което седи около една маса и играе някаква игра. По-малката дъщеря стиска зар в ръка и никой не знае кога точно ще го хвърли. Така на нищото се противопоставя самото нещо. На смъртта самото живеене. На тишината самото говорене. По този начин и в поемата “Шансон” разказът за невъзможната любов се превръща в разказ за несъответствията в живота, а в поемата “Малка маймунка” нищото побеждава нещото и малката маймунка си остава малка маймунка.

Ще завърша с цитат на едно кратко стихотворение, което е много показателно за начина, по който тази поезия гради своите значения:

Аритметика

Две по две прави четири.
Изричаш ли го рядко – все го забравят.
Повтаряш ли го често: не ти хващат вяра.

Това според мен е и аритметиката на тази поезия. Изхожда се от идеята, че съдържанието, резултатът на живота е нещо просто, нещо като две по две прави четири, но точно защото е много просто, то все убягва и задачата на поезията е нито да го забравя, нито да го повтаря прекалено често. Тази поезия тръгва от познатите истини, за да стигне до нови и свежи обобщения. Тя се гради на баналното, простото, слабото, за да извлече от баналността нова интересност, да намери в простотата нова сложност, да намери в слабостта нова сила.

 

Литературен вестник, бр. 12. 31 март 2010

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Без категория, Рецензии

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s