ДЖЕНДЕМА КАТО ПОЕТ

Изображение

Джендема

Цялата работа започна оттам, когато Камелия Спасова ме покани да взема участие в проекта „Ад“ на Данте, но и не само или „Адът като такъв въобще“. Не бях препрочитал поемата на великия флорентинец от студентските си години, не можех да кажа нищо съществено на организирания семинар и затова реших да придърпам въпроса към нашата, българската черга.

Започнах да търся в главата си наше, българско понятие, защото „Ад“ ми звучеше някак твърде италиански, европейски дори, а литературната ми памет все нашепваше, че трябва да има и нещо друго.

На това място в главата ми изникна едно интервю по БНТ на Йордан Радичков, в което той разказваше как докато се разхождал из северозападна България попаднал на малък параклис. Вътре намерил стенопис, изобразяващ Ада.

В адската сцена участвали всичко на всичко трима персонажи. Един грешник, който врял в черен котел, един Дявол, който пазел грешника да не излезе от котела и още един Дявол, който се връщал с наръч дърва от гората. Ами, ето ти го европейският ренесанс или по-точно българското Възраждане. Адът си е ад, има наказание, но и огънят трябва да гори и затова трябват дърва. По подобен начин и големият Радичков тълкуваше тази сцена, изобразена от гениалния стенописец.

Другата гениална адска сцена в моето съзнание открих, там където имам запазено място за „Черешата на един народ“ от Георги Господинов. Спомнете си само. Българският Ад е поместен не някъде другаде, а в селския клозет. Душите на грешниците се отделят и отлитат през разредените керемиди към небето, а телата съвсем естествено падат в дупката. Но най-адското на този български ад, е че ние ходим там всеки ден и въобще не забелязваме.

Така, скитайки от Ад на Ад в българската литература, стигнах до въпроса „Кои са най-големите продуценти на Адова поетика?“. А после, стигнах и до извода, че това са от една страна –  Христо Ботев, който произвежда един „борбено-активистки Ад“ и от друга – Атанас Далчев, който произвежда един „пасивно-ерудитски Ад“.

Така по първата адска ос в българската поезия можем да поставим след Ботев – Вапцаров и Ани Илков, а по втората след Далчев – Вутимски и Георги Рупчев. Но има и такива поети, при които можем да срещнем двата типа Ад и тук ми е думата за един такъв поет. И родното понятие веднага изплува в главата ми – ДЖЕНДЕМ.

В Джендема е нито толкова страшно, ама като стане страшно си е баш страшничко, нито е толкова мрачно, ама като стане мрачно си е баш мрачничко. Важното е, че от там – излизане няма. Джендема си е Джендем, няма Чистилище, няма Рай. Ще кажете „Но какво общо има Джендема с Ботев?“. Ами ето, вижте:

ПОСЛАНИЕ ОТ БЕСИЛКИТЕ

Сто години живях
Сто павета посях
Сто мотики полях
Сто мръсници презрях

Аз написах писмо
В него молех добро
Пуснах си го в шише
То отплува в каче
Писмо до голем корем
Писмо до перчем голем

В него пише едно:
Който правил е зло
Ще го прави докрай
И очаква го рай

Нас добрите мъже
Ни очаква въже
Сто мръсника под нас
Ще подскачат в захлас

Отгоре голем перчем
Ще прави джендем голем

Не ви ли напомня тази поема на последното Ботево стихотворение „Обесването на Васил Левски“? Но за разлика от „Обесването“, където действието се разиграва на фона на софийското равно поле и както отбелязва Радосвет Коларов, в четвърта строфа то става поля и после пак поле, тук в „Посланието“ действието се разиграва на фона на един площад от сто павета, които лирическият говорител е посял и още от самото начало са сто. Така както в „Обесването“ полята стават поле, в „Посланието“ бесилото става бесилки.

Старците, жените и децата, тези персонажи на безсилието, така важни за Ботев тук са заменени с героите на пълнотата и действието, които също са сто – сто мръсници. И ако в кулминацията на „Обесването“ лирическият говорител възкликва „аз видях“, то в средата на „Посланието“ възклицанието е – „аз написах“. Писмото е онази форма на себеизразяване, която сбира и плача в поемата на Ботев и мощното, устно, сказово присъствие на лирическия Аз, или по-скоро – лирически Ад.

И тук се откроява още една основна трансформация, която Джендема като поет извършва. Ако в стихотворението на Ботев безсмъртието или пребиваването в Рая е награда за този, който е проявил върховна саможертва, то в нашето стихотворение Рая се пада на този, който през целия си живот е вършил злини, а добрите мъже ги очаква смърт. В тази концепция наблюдаваме едно тотално преобръщане на установените представи за Ад и Рай.

Тук ще се спрем на още една трасформация, която се наблюдава в двете творби. Ако в стихотворението на Ботев лирическият говорител прави опит да говори със своята майка – черна робиня, то в стихотворението „Послание от бесилките“ героят прави опит, също безуспешен, да говори с лице, което нарича „голем корем, перчем голем“.

Така ако в „Обесването“ героят е този, който стърчи над всичко и неговото бесило се превръща в метафора на Христовия кръст, то в „Посланието“ над всичко стърчи анти-героя, той е Бог и ще прави „голем джендем“.

Вече казахме, че освен „борбено-активистки Ад“ в поезията на Джендема можем да срещнем и „пасивно-ерудитски Ад“, който тръгва от поетиката на Атанас Далчев. Но ако при Далчев болницата е видяна като Ад, като място където болните изгубват своите човешки черти и очакват да бъдат погълнати от смъртта, то Джендема обръща и тази традиционна представа. В неговата поема „Стара градска“ моргата е мястото, където духът оживява и където индивидите започват своето истинско съществуване. Некрофилите будят неочаквана симпатия, а труповете стават обект на сексуално желание.

Господарите на Ада се оказват добрите герои, а този факт проблематизира статута на господарите на Рая. Трупът, този изконен символ на преходността и Ада, в поемата е представен като път към живота, като една възможна вкусна храна, която отново може да върне жизнените сили. А ето и поемата:

СТАРА ГРАДСКА

В стара градска морга
Близо до възторга
Млади некрофили
Сучат хладни бири

Нещо под чаршафа
Привидно се раздвижи
Духът ли оживява
Създава нови грижи

Ето гол хирурга
С черепа се гаври
Три сестри нарязват
Беден чичо Ставри
Млък, млъкни да те обичам /2/
Белите маркучи
Няма кой да смуче
Труповете мият
Бавно да изгният

Групата Джендема
Има ново хоби
В моргата да ходи
За да взима проби

Санитар сервира
Карантия с бира
Бъбрек по хайдушки
Дроб със люти чушки

Привидният възторг бива отново охладен, с бира. Духът оживява в сърцето на трупа, но и това е привидно. Националните митове се предлагат като меню в кварталната кръчма. Хамлет е станал хирург. Чичо Ставри е метафора на българския народ, а ние сме добре-измити трупове. България е морга, в която властват сетри и санитари, а нашето хоби е да ходим там всеки ден. Животът ни е дроб, дните ни – люти чушки. Няма чистилище. Няма Рай. Няма любов. Fuck! Ето го българският Ад! Млъкни…

Тези бегли бележки върху поетиката на Джендема още веднъж доказват тезата, че класическите произведения разговарят сами със себе си.

Есето е публикувано в „Литературен вестник“, бр. 3. 28 януари, 2009 г. 

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Без категория, Есета, Музика, Поезия

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s