Америка, суетата и силата на думите – интервю на Ралица Кръстева с поетите Галина Николова и Иван Христов

Стихотворението „Бдин“, което чух преди няколко години и не забравих, беше причината да потърся среща с неговия автор. В разговора с Иван Христов научих за последната му, неиздадена все още стихосбирка „Американски поеми“, вдъхновена от престоя му в Ню Йорк. Благодарение пак на Иван, открих и нещо друго ценно за мен, открих някого – Галина Николова и нейните прекрасни стихове. Освен това се оказа, че и в нейната предстояща да излезе, четвърта стихосбирка „Азбука на завръщането“ има цял цикъл текстове, също посветени на Америка. Нямаше нищо по-естествено, и не само заради съвпадението, от това да поискам да се срещна този път и с двамата. Тази среща се превърна за мен отново в доказателство, че писането не е занаят. То е вечната нужда на душата да се преподрежда, да криволичи и все да се преобръща наопаки в дългото търсене на ония важни отговори, които тя винаги е сигурна, че щом види, непременно ще разпознае. За Галина Николова и Иван Христов това търсене има различно начало и посока, и всеки от тях го извървява  в своя собствен ритъм. Самите те са различни един от друг – освен и отвъд очевидното – по много начини. Но си приличат в едно – и двамата разбират и познават добре силата на думите. И също толкова добре умеят да я използват.

Галина Николова е родена на 05.03.1978 г. в гр. Тервел. Тя има публикувани три книги с поезия: „Минавам“ (2000), „Отстрани“ (2004), и „От другата страна“ (2010). През 2012-та година предстои публикуването на новата й поетична книга „Азбука на завръщането“. Стихове на Галина Николова са включени в немския каталог на българската култура Donumenta (2005), както и в немската антология на българската поезия Balkanische Alphabete: Bulgarien (2008). Tекстовете й са публикувани в редица периодични издания, сред които „Литературен вестник“ и сп. „Съвременник“, както и в множество сайтове за литература, сред които и международният сайт за поезия http://www.lyrikline.org/. Стихове на Галина Николова са превеждани на английски, унгарски, словашки, хърватски, италиански, полски и немски.

Иван Христов е роден през 1978 г. в гр. Борово. През 2002 г. завършва Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. През 2001 г. получава първа награда за поезия от Националния студентски литературен конкурс – Шумен (2001), през 2002 г. неговата първа стихосбирка „Сбогом, деветнайсти век“ получава наградата за поетичен дебют в Националния конкурс „Южна пролет“, през 2004 г. излиза втората му стихосбирка „Бдин“ (ИК „Жанет 45“), за която през 2006 г. получава Националната литературна награда „Светлоструй“. През 2008 г. защитава докторат в секцията по съвременна българска литература към Българска академия на науките, а през 2009 г. получава първа награда от поетичен маратон в рамките на фестивала „Пролетта на Горан“, Хърватия. Автор е на изследването „Кръгът „Стрелец“ и идеята за родното“ (2010). Стихове на Иван Христов са превеждани и публикувани на английски, френски, гръцки, турски, иврит, румънски, унгарски и хърватски езици. Член е на Сдружение на българските писатели.

Как стана така, че написахте стихове за Америка?

Галина Николова: Живях две години в Щатите. Заминах там с Фулбрайтова стипендия, учих и работих в Ню Йорк. И тъй като аз пиша нещата, които преживявам, а преживяването там беше много интензивно – на много нива и на много пластове – и се изля в текстове. Всъщност, най-голямата част от стиховете за Америка написах като се върнах – в рамките на една седмица.. Ню Йорк е прекрасен град, безумно прекрасен, и всичко може да ти се случи там. Естетически не е красив град, не и по начина, по който аз съм свикнала да мисля един град за красив. Заради големите сгради и пространства може да е стряскащ и всъщност не е много лесен за харесване. Изисква много, изморява много. Отне ми една година да свикна с ритъма и бързината, с която всичко се случва. Но пък ясно се усеща амбицията, с която е строен и има много силна енергия – всичко там е невероятно динамично, освен това културният живот е изключително богат. Там видях света в множеството му лица – видях го в буквалния смисъл на думата. Видях също колко много неща са възможни. Нашият хоризонт тук е по-малък, а там наистина няма нещо, което да не може да бъде направено. Това опиянява.

Стихосбирката, която подготвих, се казва „Азбука на завръщането“. В нея има един голям цикъл, който нарекох „Азбука на завръщането от Америка“ – това са около четиридесет малки текста, които, както споменах вече, написах в рамките на много кратко време. Три месеца, след като се върнах от Америка, един ден  както си седях в къщи, думите просто тръгнаха. Трудно ми е да го опиша – все едно гърло на бутилка, която дълго е била запушена и изведнъж тапата изскача нагоре. Не знам как точно се получи всичко – може би спокойствието, че вече съм си у дома, в моята култура, в моето бавно време – може би всичко това отключи нуждата да пиша. Тогава представях на Аполонията в Созопол предишната си книга – „От другата страна“, помня че пътувахме във влака, разговаряхме, и в един момент аз просто спирах да говоря и започвах да пиша. Това е прекрасно усещане – миговете, когато текстът няма друга нужда от теб, освен да го запишеш върху листа. Рядко ми се случва и може би затова много обичам това усещане. Книгата ми следва хронологията на цялото пътуване – започва с няколко текста, които са за очакването и подготовката на заминаването, и няколко ключови истории, които белязаха времето ми преди да замина. Следват текстове от престоя ми там – преживяването да съм в чужда култура, едновременно да съм и да не съм, едновременно да разбирам и да не разбирам, да говоря и да не говоря, да знам и да не знам. Текстовете за завръщането отразяват пак в голяма степен пребиваването ми в Ню Йорк – сънуването на чужд език, пътуванията, освен това направих текстове за всяка българска буква, а и някои английски букви също се намесиха. Интересно ми беше да „запиша“ всички тези думи, защото може да се каже, че не знаех точно как се чувствам… Аз съм доста рефлективна, но не през цялото време можех да си дам сметка  какво преживявам, и изведнъж, написвайки тези неща, дадох живот и на много други, които съм носила със себе си през тия две години, а не съм знаела, че са там. Струва ми се много символично, че сега е втората година, откакто съм се прибрала в България, а книгата още не е излязла, тепърва предстои да се случи. Може би защото досега не съм се чувствала напълно завърнала се.

Иван Христов: Аз също живях известно време там, около четири месеца – отивах, връщах се…  С един мой приятел – поетът Петър Чухов, се шегуваме, че всеки българин, който отиде в Америка, след това пише книга за това. Така че традицията, започнала от Алеко Константинов, е жива до ден днешен. Това въздействие се дължи може би на противоположностите – Америка е голяма страна, а България е малка страна, Америка е млада страна, а България има древната си култура. Там времето тече много бързо, а тук времето е бавно. Тези различия неизбежно впечатляват и сами по себе си могат да се превърнат в изпитание, но и да накарат човек да мисли за важните, същностните неща.  Контактът с една толкова различна култура го кара да се замисли, а в нашия случай – и да пише. Сблъсъкът с Америка ми помогна да разбера по-добре България, да я открия за себе си по някакъв начин. Когато отидох в Ню Йорк, още дори не бях ходил в Западна Европа, и в главата ми се въртеше мисълта, че ако видиш Ню Йорк, вече си видял всичко на този свят. В едно мое стихотворение казвам: „Дали този град не е път към небето..“ Това за мен е градът на градовете – съвременният Вавилон, който сам по себе си е един отделен свят. Започнах да пиша още докато бях там – интересно е, че след като написах „Бдин“, спрях да пиша поезия няколко години, и когато отидох в Ню Йорк прописах отново. Дълго време търсех в себе си причина пак да започна да пиша, търсех провокацията, която ще ме откключи. „Бдин“ също беше провокация – въображаемият град, а Америка се превърна за мен в една въображаема страна, която ме провокира да започна да пиша отново. Цялата книга е изградена върху няколко гледни точки:  първата гледна точка отразява  мислите на един българин, който пребивава в Америка, вторият момент в книгата са мислите за Америка на един българин, който пребивава в България, и третият момент е разговорът на един българин с велики американски поети. Както казах, започнах да пиша още докато бях там. Една от основните теми в книгата е сблъсъкът с техническия прогрес. В Европа това не се усеща толкова сериозно, но в Америка присъствието му, дори на най-елементарно битово ниво е впечатляващо и неизбежно променя гледната ти точка. Някои от стиховете започнах да пиша оше докато бях там, други – след като се върнах.  Нямаше как да не си задам въпроса защо светът е толкова различен и се зачудих към кого да се обърна за отговор. Реших, че Уолт Уитман, Алън Гинзбърг и Томас Елиът могат да ми дадат отговора, който търся.

 И отговориха ли ти?

Иван Христов: Отговориха ми, да. И отговорът се съдържа в новата ми книга. (усмихва се)

Спонтанно ли пишете, или имате някаква предварителна идея, която следвате в стихове?

 Галина Николова: При мен се случват и двете. Изживяването на някакво натрупване и изливането му в думи ми се случва по-рядко. По-скоро пиша, когато имам нещо да кажа, знам какво е това нещо и то се превръща в стихотворение… но някак – стихотворението води мен, а не аз него.

Иван Христов: Първата ми стихосбирка „Сбогом 19-ти век“, която излезе преди единайсет години беше по-спонтанна, по-интуитивна, но с годините започнах да пиша по-концептуално. Затова и може би имам нужда от един период, в който не пиша, защото тогава „обработвам“ в главата си стиховете. За мен е важно да намеря точната гледна точка. Новата ми книга, която съм озаглавил „Американски поеми“ е лирически пътепис, докато в „Бдин“ гледната точка е на човек, който се разхожда в един въображаем град. Освен това, мисля, че пиша повече в книги, не толкова в отделни стихотворения. Опитвам се и на ниво отделно стихотворение да бъда добър, но повече виждам нещата цялостно, а това изисква една по-силна концентрация и по-рационално писане, не толкова спонтанно.

Редактирате ли често това, което сте написали?

Галина Николова: Аз редактирам много. Даже имам един забавен случай с едно стихотворение от страница и половина, което след като редактирах, остана два реда. Много малко са текстовете ми, които са останали в първоначалния вид, в който са били написани. Не обичам да има излишества, харесва ми не само да пиша, но и да чета по-кратки текстове.

Иван Христов: Аз по-малко редактирам, освен това много често тръгвам отзад напред – от финала на стихотворението към началото му.  Когато имам силно вдъхновение не пиша на компютъра, а на ръка, защото ръката ми е по-бърза от клавиатурата – така по-лесно мога да уловя вдъхновението, да го запечатам. Обикновено след това, колкото и да съм бил вдъхновен, винаги има нещо, което остава, както аз го наричам – да „дрънчи“ – бил съм  толкова вътре в текста, че съм написал това, което искам да кажа с недобър, некрасив  език, дори съм пренебрегнал езика. Видя ли, усетя ли това „дрънчене“, се връщам и редактирам, но малко. Обикновено сядам да пиша, когато знам, че имам какво да кажа, не се лутам много по самия лист. За мен е много важна идеята, концепцията – тя е дори по-важна от самия език, по-важно е какво се казва, а не как.

Редактирането според вас суета ли е? Къде е границата между стремежа да направиш текста по-добър и нуждата да се харесаш?

Галина Николова: Преди да ти отговоря, ми се иска да се върна малко към предишния въпрос, защото ми стана интересно. Аз пиша по точно обратния на Иван начин – винаги знам началото на стихотворението и никога не знам края. Знам идеята, но краят не ми е известен. Когато имам силен порив на вдъхновение, започвам да пиша на ръка и след това се премествам на компютъра, защото ръката ми е по-бавна от клавиатурата.

А що се отнася до суетата на текста – тя според мен започва от момента, в който си зададеш въпроса как ще го прочетат другите. А аз когато редактирам, не мисля за това, а по-скоро мисля коя дума е толкова съответна на мисълта или чувството, което искам да изкажа – това ме води. На някакъв друг етап мисля за човека, който ще прочете думите ми и няма да знае какво съм искала да кажа – тогава започва суетата, или поне тогава има опасност от суета.  Мисля, че за себе си успявам да усетя този момент, като че ли имам вътрешен рефлекс кога да спра. Затова и винаги имам желанието още някой да погледне текста с редакторско око, и съм отворена – всъщност войнствено отворена (усмихва се) към предложения. Редактирането не ми е голяма тема – когато това, което съм написала ми харесва, то просто ми харесва и това е.

Иван Христов: Аз мисля, че по-скоро суета е, когато искаш да задължиш някого да хареса това, което пишеш.  А след като си написал нещо е добре да се отстраниш от него за малко и да се опиташ да го погледнеш с други очи. Наричам това „ефект на огледалото” и според мен  е полезно за пишещия човек, дори може да го направи по-малко суетен – да се стреми да погледне на себе си от друга гледна точка. Понеже, както вече казах, пиша повече в книги, отколкото в отделни стихотворения, аз самият се опитвам да редактирам само дотолкова доколкото стихотворението остава същото, а цялостната идея се е запазила. Разбирам, че съм прекалил с редакциите, когато видя че това,  което искам да споделя и да изразя, е започнало да се променя. Тогава спирам.

В последните години има ясно изразено „раздвижване“ сред пишещите хора в България, издават се все повече и нови автори. Какво мислите за това?

Галина Николова: Аз мисля, че е здравословно, защото освен че има повече автори, има и много повече възможности те да бъдат видими – повече издателства, специализирани издания, а да не забравяме и Интернет като среда, която предоставя изключителни възможности за публичност. Затова намирам за полезно литературата да има по-широк спектър от гласове и почерци. Това разбира се крие риска в изобилието да има неравност в качеството, но пък се надявам, че също и създава една по-широка публика, защото така всеки може да намери своята поетика, своя автор, своя глас.

Иван Христов: Аз също мисля, че това което се случва е много полезно, защото в литературата са се раждали най-добрите произведения  точно във времена на плурализъм и различни гласове, които се състезават благородно помежду си. Друг е въпросът разбира се, доколко благородно се състезаваме ние в днешните времена. Хубавото е, че литературата вече преживя  един период на относителна свобода, през който не се налагаха определени модели на писане. Тогава за добро или лошо отсъстваха така наречените нови медии, които с идването си още повече демократизираха литературата и внесоха още възможности да се стигне до публиката. От друга страна, обаче, ми се струва че така литературната публика се „парцалира“ до голяма степен – сега всеки автор има свой собствен кръг от почитатели. Човек може да се удави в това многообразие – това е другата опасност, и много често се губи критерият за това какво е добро. Тази множественост все пак е полезна, а има и нещо друго – отвориха се много възможности в Европа. Има доста литературни фестивали, където младите писатели могат да си „сверят часовника“, а това също е начин да се повиши качеството на литературата.

Как се създава подобен критерий – умението, знанието да разпознаваш добрата литература?

Иван Христов: За разлика от другите медии литературата е бавна медия, но пък действа на по-дълбинно ниво и в голяма степен тя е медията, която може да променя хората по някакъв начин. Така че изработването на този критерий става бавно и трудно, но в крайна сметка всяка една епоха е изработвала за себе си такъв критерий, нашата епоха ще направи същото. И това ще стане с повече писане и повече четене – колкото повече добри написани и прочетени текстове, толкова по-добре.

сп. Свет, бр. 5, 2012 г.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Интервюта, Поезия

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s