За лирическите сюжети на „Кой сънува моя живот“

1195

Владимир Левчев,

„Кой сънува моя живот” 1977-2007

ИК „Жанет 45”

233 стр., 13.60 лв.

ISBN 978-954-491-371-7

Сюжет № 1. Аполоновото начало

Бих искал да започна с разяснението, че тук се опирам на разбирането на Фридрих Ницше за Аполоновото и Дионисиевото начало в гръцката култура като две опозиции, които се противопоставят и си взаимодействат – и така движат културата напред, подобно мъжкото и женското начало.

Тази специфична двойственост може да бъде пренесена на полето на всяка една култура – и струва ми се, в този смисъл бихме могли да говорим за специфичното противостоене на Аристотел и Платон, на Гьоте и Ницше, на Вазов и Ботев, на Любомир Левчев и Константин Павлов. Но някак нашата представа за класик винаги се свързва с първите, успокоените и уравновесени представители на Аполоновото начало.

Бих искал да се спра и на още един паралел, за който ми даде повод Миглена Николчина. На паралела между Петко и Пенчо Славейкови и между Любомир и Владимир Левчеви. И наистина, българската литературна история на ХХ в. стои заключена в биографиите на тези поети. Петко Славейков предаде в ръцете на своя син модерната българска литература, за да я направи той модернистка, така както Любомир Левчев предаде модернистката литература на Владимир Левчев, за да стане тя постмодерна.

Разбира се, тази идея заслужава специално внимание и сериозно проучване. Но когато се запознах с поезията на Владимир Левчев, за мен той се разкри като най-постмодерният поет от поетите на 80-те. Нещо повече, струва ми се, че той в най-пълна степен отговаря на представата за класика на 80-те години. И изборът за редактор на антологията не е случаен, защото Георги Господинов в най-голяма степен отговоря на представата за класика на 90-те. Но дали самата представа за класик е свързана с Аполоновото начало или постмодерната култура въобще, това е въпрос, който заслужава своя отговор.

Според мен антологията „Кой сънува моя живот“ е значително свързана с Аполоновото начало. Какво имам предвид.

Когато говори за Аполоновото начало, Ницше въвежда понятието съновидение в противовес на опиянението на Дионис. Аполон е бог на всички изобразителни сили и същевременно е бог прорицател. Той е бог на светлината, за разлика от Дионис, който е свързан с мрака. Аполон владее и красивата илюзия на вътрешния свят на фантазията. Аполон дава на гърците висшата истина, съвършенството на съновиденията в противовес на не напълно разбираемото всекидневие, а още и дълбокото съзнание за свойството на природата да лекува и помага по време на сън.

Сънищата са същевременно и символична аналогия на пророческата способност и изобщо на изкуствата, чрез които животът става възможен и за които си заслужава да се живее. Но в образа на Аполон не бива да липсва и онази тънка линия, която съновидението не трябва да прекрачи, за да не въздейства патологично, не бива да липсва сдържаната мяра, пълната свобода от по-буйни чувства, мъдрото спокойствие на бога ваятел.

Сюжет № 2. Съновидението

Така тук се откроява една фигура, която е решително свързана с поезията на Владимир Левчев и на която и Едвин Сугарев обръща внимание. Това е фигурата на съня. За разлика от опиянението или екстаза, сънят в значителна степен е по-близо до живота. И тук съм напълно съгласен, че Владимир Левчев не е поет на смъртта, защото е поет на живота. Има много живот и радост в неговите стихове, но това не е всекидневният живот.

Това е животът, префинен и пречистен през крехкия филтър на съня. Има и много светлина в тези стихове, а както вече отбелязахме, Аполон е бог на светлината. За разлика от екстаза и опиянението, които са по близо до смъртта и които убиват човешкото тяло в своята екстатичност, сънят или съновидението (мисля, че това понятие е по-точно за тези стихове, доколкото е по-близо до самия живот) – напротив – имат способността да лекуват. Тук е интересен паралелът с Пенчо Славейков („Сън за щастие“).

Сюжет № 3. Камъкът

Владимир Левчев не е поет на смъртта, защото е поет на вечността. И символ на тази вечност е камъкът. Един друг образ, който е много характерен за него („Търпението на камъка“, „Зидар“, „Мост“, „Стената“, „Скалната черква край село Иваново“). Любопитен е сюжетът, как фигурата на камъка се обвързва с фигурата на класика. Само ще спомена, че такива образи срещаме у Вазов – скала, гранит, белег, у Пенчо Славейков чрез метафората „първостроител“, у Атанас Далчев („Камък“), у Любомир Левчев („Когато ненадейно токът спре“), Георги Господинов („Лапидариум“).

Но самият бог Аполон е свързан с класическата гръцка скулптура. Оттук и фигурата на ваятел, на първостроител. Но за разлика от музиката, която може да бъде възприемана вечер и която носи асоциации за вода, т.е. свързана е по-скоро с хтоничното начало, то за скулптурата е необходима дневна светлина и в този смисъл тя е решително свързана с класическата епоха или със зрелия период на една култура. Точно такъв период е постмодернизмът. За мен фигурата на камъка е свързана с фигурата на ерудита. Така както зидарят гради късче по късче своята сграда, така писателят ерудит гради късче по късче своята книга.

„Кой сънува моя живот“ е изключително монолитна, преминала веднъж през взискателността на своя автор и втори път през тази на редакторите Ани Илков и Георги Господинов. Противовес на камъка в поезията на Владимир Левчев е сънят, съновидението. И това обвързване е съвсем естествено, защото в сравнение с вечността на камъка човешкият живот е само сън и той изтича мигновено. Но думите на предците, на онези, които са живели преди нас, също могат да бъдат камък, да бъдат градеж, върху който ние градим.

Сънят, поради своята природа да споява нещата и да омекотява границите между тях, се явява свързващата материя между думите и времената. Поради своята природа сънят е близък до музиката. Музиката присъства изключително интересно в тази книга. От една страна експлицитно – чрез стихотворението „Реквиемът на Моцарт (DIES IRAE)“ (отново класика) и фигурата на Ангел Ангелов-Джендема. В края на стихотворението „Реквиемът на Моцарт“ лирическият говорител възкликва:

В такава къща искам да живея!

По-здрава ще е тя от мавзолея

на стария карийски цар…

Тоест, отново имаме асоциация за градеж, за къща. Но аз бих искал да обърна внимание на имплицитното присъствие на музиката в тази поезия. Тук става въпрос за един особен вътрешен ритъм, за набор от алитерации и асонанси, които са отново ерудитски по своята същност. Освен от поезията на Т. С. Елиът, тази вътрешна музикалност Владимир Левчев е наследил от своя баща.

Тази музикалност е близка с природата на митологията и на съня – и тя дава възможност на поета ерудит по принципа на мозайката (най-фината част от един градеж) да смесва различни редове на различни култури в едно общо митологично време, времето на съществуването на Аз-а тук и сега.

Сюжет № 4. Градът

Онова, което е характерно за тази поезия, е духът на космополитизъм. Но духът на космополитизъм е невъзможен без осезаемото присъствие на големия космополитен град. И тук можем да очертаем следната лирическа география – Атина, София, Петербург, Вашингтон. Това е културната география на тази книга. Единствено в пространството на големия съвременен град поетът може да усети и да осмисли, и да изрази онова вавилонско стълпотворение от раси, култури и езици, но и от времена.

Защото в тази книга става въпрос не за един град, а за градове, не за един език, а за езици, не за една култура, а за култури, и не за една епоха, а за епохи. И вероятно това е съдбата на постмодерния човек. И може би това е духът на глобалността. Но градовете също са свързани с камъка, защото те са съставени от камък и са обитавани от граждани – едно понятие, на което Владимир Левчев също държи.

Сюжет № 5. Аз-ът

Удивително е, че след като е избродил толкова градове, култури, езици, епохи в една изключително сложна биография Владимир Левчев е запазил своя Аз, своята същност. Струва ми се, че отговор на този въпрос може да ни даде една друга често срещана фигура в неговата поезия – фигурата на Детето.

Това е фигурата на човешкото съзнание, което винаги може да се отстрани и да погледне на света по един нов и неочакван начин. Вероятно тази фигура е накарала Владимир Левчев да се върне отново в България. Да му пожелаем щастливо завръщане, защото неговата поезия е един ценен камък в българския културен градеж!

Иван Христов

Литературен вестник, бр. 1, 16. ян. 2008

 

Advertisements

има 1 коментар

Filed under Рецензии

One response to “За лирическите сюжети на „Кой сънува моя живот“

  1. mislidumi

    Изключително интересно ми беше. Ще чакам с интерес следващите публикации на такова добро ниво тук.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s