Отдалечената „Родина“

rodina_sugarev

Едвин Сугарев
„Родина”
Издателско ателие Аб
93 страници
ISBN 954-737-485-0

На пръв поглед стихосбирката на Едвин Сугарев прилича на атлас, в който са поместени някакви карти на тема „Родина”, онова което възниква в съзнанието ни щом си помислим за Балкана или за „тих бял Дунав”, но на корицата има изобразени две полукълба, цялата ни планета – следователно, става въпрос за Родината като преживяване. Преживяване е слабо казано, тъй като стихосбирката спокойно може да бъде наречена „Присъда” или „Разпадане”.

И тук съвсем не става въпрос за подигравка с маниера на онези, които били „големи патриоти и бизнесмени”, нито за сълзливите оплаквания на онези, които сричат читанки заедно с децата си на развален английски, нито пък за онези, които не знаят кои са. Тук става въпрос за разбирането на Родината като дълбока рана, като кошмар, предизвикан от късните ни европейски бълнувания, като взаимно вричане.

Стихосбирката прави един опит да говори за „родното” като пренебрегва географските му измерения и се насочва към траекториите на духа и разяждащата съвест. Условно можем да разграничим два враждуващи лагера: НИЕ и РОДИНАТА.

Едва ли някога Родината е била толкова отдалечена от нас. Сякаш тя се е превърнала в едно бледо петно на картата на Европа, неспособно да удържи собствените си нишки, собствените си граници. Сякаш тя се е превърнала в непрестанен лош сън, от който всички ние сме част, но трудно можем да разпознаем собствените си лица, трудно можем да споделим някакво чувство за принадлежност, мъчно можем да открием някаква ценност.

Родината се е превърнала в джунгла на пошлостта и разврата, в която ние се лутаме и предаваме сами себе си. Или тя вече се е отказала от нас и ни е изоставила в това сиропиталище, наречено Балканите, за да се мразим един друг и да си дотягаме. С две думи – това не е книга за отличници. Тук няма да ви питат за границите на България, нито за броя на населението, нито за нейните велики царе. Това е книга за онзи, който е изстивал пред лика на робското безразличие, на апатията, за онзи който е настръхвал пред лика на безличието и недоверието, за онзи който е пил отровата на предателството.

Няколко определения за Родина: „място на отхвърленост”, „място на забрава”, „пространство, изоставено от времето”, „забравено от птиците гнездо”, „бръсначът на настоящето”, „суха змийска кожа”, „скит за бесове прокудени”, „онази кал, в която Господ е забравил да вдъхне божи дух”, „вдовицата на всички, които ги няма”.

Няколко определения за нас: „как ни радва теглото и свободата гнети”, „как се стапяме в другите някъде другаде”, „самонизвергнати и сомопрокудени”, „не искаме да чуем ни себе си, ни другите”, „без себе си живеем, без очакване и без надежда”, „никой не се обрича тук, не се отдава”.

Но някъде зад тези мрачни перспективи има нещо, което все пак закрепя личността на ръба на забравата, нещо което свързва разглобените парченца на несбъднатия свят, нещо което връща достойнството и свободата на родения роб. Това вероятно е друга Родина, едно друго пространство, което бива скрепено назад в миналото като гаранция за някакво бъдеще, което бива споено от наличието на Словото.

Стихосбирката гъмжи от междутекстови препратки към други поети и търси в тях опора за наличието на някаква общност, някаква ценностна система. Като че ли възможността да общуваме с настоящето е все по ограничена и тази книга обръща поглед назад към класиците Ботев, Яворов, Вапцаров.

Те са напуснали българската ни родина и са населили един друг свят, който стои на светлинни години от нас, техните наследници. Остава да кръжи въпросът, дали прекаленото отдалечаване няма да доведе до разпад.

Дали най-сетне няма да заглъхнем в робска немота. С проблема за немотата, за отсъствието на гласа, стихосбирката се присъединява към една тема, станала напоследък актуална за българската поезия. За разлика от предишната книга на Едвин Сугарев – „Гибелни думи”, която се държи по-успокоено и антологично, тази оставя впечатление за хаотичност. Но това не е концептуална неумелост, а хаотичността на среднощното бълнуване, завършило със сепване и вик.

Иван Христов

Книгите днес, София, 2005, № 2, с. 28-29

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Рецензии

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s