Литературен спектакъл „Свещена светлина” по премиерната книга на Георги Тенев

 

1 ОКТОМВРИ – ЧЕТВЪРТЪК – 20 ЧАСА

ТЕАТРАЛНА РАБОТИЛНИЦА „СФУМАТО”

Филм: Любомир Младенов.

Музика и акустична среда: Калин Николов.

Гласове и/или живо участие на:

Захари Бахаров, Христо Мутафчиев, Христо Петков, Самуел Финци, Анджела Родел.

Светлана Мирчева представя предварителни версии за дизайна на книгата.

Посрещаме публиката с чаша Ricard.

Водещ на живото включване: Георги Илиев.

Благодарност за съдействието на Brigada BBM и Creative Films.

„СФУМАТО” се намира в парка „Заимов”, непосредствено зад Театър „София”.

ПРЕМИЕРИ!!!ПРЕМИЕРИ!!!

В рамките на петия Събор на българската книга в музея „Земята и хората„, София (27 октовмри - 02 ноември) 
ИК „Жанет 45″ участва с две представяния:

„Дванайсет по пладне“ от Алексей Христов (разкази)
Преставя: Атанас Свиленов
Чете: Татяна Лолова

„Едно от важните достойнства на книгата „Дванайсет по пладне“ от Алексей Христов е стиловото единство; тук наистина става дума за книга, не просто за сборник разкази. Това, което скрепява 16-те разказа в едно цяло, е абсурдът, или фантастичният елемент, както е предпочел да го определи сам авторът. Разумно дозиран, но достатъчно провокиращ, той е основният „персонаж“ в разказите.“

30 октомври (четвъртък), 18.30 ч.
Музей „Земята и хората„, видеозала

и

„Весела чета с боси крачета“ от Зоя Василева
Представя: Панчо Панчев (Дядо Пънч)

Зоя Василева е наясно, че за да говориш на детето, трябва да се изравниш с ръста му, да си честен и да избягваш фразата „още си малък, за да разбереш“. Освен за деца, „Весела чета с боси крачета“ е за детето у родителя. Тя е и за съвременните информирани и знаещи градски деца, и за работещите им родители, постоянно надбягващи се с времето и умората.

31 октомври (петък), 17.00 ч.
Музей „Земята и хората„, ет.2, заседателна зала

Едно пътуване към човечността

Кристина Хаджипеткова

„Поли”

Издание на българското републиканско самоуправление Будапеща

160 страници

ISBN 978-963-87503-0-3

 

 

 

Книгата на Кристина Хаджипеткова „Поли” е един опит да се запазят фините контури на българската идентичност. Учудващо е как когато си роден в Будапеща искаш да си спомняш за едно малко селце в северна България. Но вероятно всеки от нас носи по едно малко селце в себе си, доколкото то е метафора на детството, на онова време и място, където отношенията между хората са интимни и автентични, а нещата от света умопостигаеми. Още в началото на книгата Кристина Хаджипеткова ни дава няколко ключа, през които можем да четем разказите. Поли (по аналогия с Поликраище) е „затънтено кътче”, „отдалечено от модерните времена, от телевизията или от откритието, че човек е стъпил даже на Луната”, но това не го прави по-малко значително, защото повествователката е израсла тук, „изолирана от света, в доброволно пленничество”. Това е място, „където можеш да наблюдаваш изгрева, излегнат на тревата, без да ти се изпречват сгради пред погледа”. И накрая, това е място, където можеш да бъдеш опиянен от природата, „която е навсякъде – недокосната, с цялото си изящно несъвършенство”. Струва ми се, че това е най-важният ключ. Поли е място, в което времето е спряло, място до което цивилизацията не е успяла да достигне и затова можеш да се докоснеш до самата природа на нещата, въпреки че тя е несъвършена.  Този сборник с разкази, озаглавен Поли е един опит да се реставрират и отново да се изживеят спомените за родината. Но тук въобще не лъха на патриотизъм, дори напротив. Героите са представени във възможно най-некрасивите си и банални роли от ежедневието. Това са маргинали, попаднали в маргинално място. Тираджията Борис се напива до козирката и катастрофира. За да избяга от катастрофата на собствения си живот, жена му го е напуснала, той се скрива в първата срещната къща, в първото срещнато село, но за щастие попада в Поли. Тук го приютява вдовицата баба Мари и те двамата самотници заживяват заедно като майка и син. Тъкмо когато изглежда, че в живота на провинциалните аутсайдери няма никакъв шанс внезапно пламналата обич между двамата успява да победи самотата. Какво по човешко от това. Или пък историята озаглавена „Голо хоро”. Любопитните баби от селото изпращат едно малко момче да разузнае какво се случва в крайпътната кръчма със съмнителна слава. В селото се говори, че вечер край тази кръчма развратни мъже и жени играят „голо хоро”. Вместо обаче да попадне на преувеличеното събитие, момчето среща едно малко момиче, в което се влюбва. Така, тръгвайки от клюката, от мълвата разказът стига до общочовешкото, до идеята че любовта е способна да победи греховността в човешката природа. Кристина Хаджипеткова въобще не пести слабостите на своите герои. Много често те са порочни, пристрастени, към алкохола или пък към клюката, но онова което ги спасява е тяхната безгранична любов към живота. Героите живеят в това затънтено село, потънали в своето дребно ежедневие, но единственото, което може да ги накара да избягат от там е пак любовта (разказът „Тъжна неделя”). Понякога, външният човек, човекът от града, който попадне в този свят не може да оцелее. Интерес в това отношение представлява разказът „Историята на Тунка”. Тунка се завръща в родното си селце Поли, след като дълго време е живял в САЩ и е бил шофьор на знаменития престъпник Ал Капоне. Неговите съселяни го посрещат като герой, защото очакват той да е натрупал богатство, но Тунка се връща без пукнат грош. Но освен без пари, Тунка се завръща и без устои в живота. Така бавно тръгва по пътя към собственото си самоунищожение. Въпреки неговите пороци селяните му прощанат и след смъртта му го смятат за най-великия човек в селото, защото познавал Ал Капоне, а в благодарност запомнили неговите чудновати истории.

Една интересна авантюра е пътуването в Поли. Пътуване на градския човек из дебрите на дълбоката провинция. В книгата причудливо са смесени високия и ниския пласт в описанието на българското село, зададени още от Йовков и Ивайло Петров. Като че ли всичко, за което се говори в тази книга е преминало през филтъра на отдалечеността на времето и пространството. Погледът е от високо, едновременно чужд и роден. Това е погледът на средноевропеецът, който гледа не със снисхождение на примитивния балкански човек, а изпълнен с всеопрощаваща обич. В този смисъл книгата не може да се мисли и без своята двуезичност. И без ефектните ежедневни фотографии в нея. Повествователката описва своите герои в тяхното несъвършенство, но единствено такъв може да бъде човекът там където времето е спряло и дори бихме могли да кажем, че въпреки „вълчите” закони, които властват в това село, все пак човекът е успял да съхрани своята същност, защото тази книга в крайна сметка е едно пътуване към човечността.