КРИТИЧЕСКОТО НАСЛЕДСТВО НА БЪЛГАРСКИЯ МОДЕРНИЗЪМ

„Критическото наследство на българския модернизъм“ е четиритомно издание, осъществено в рамките на едноименния проект на Института за литература, подпомогнат от Фонд „Научни изследвания“ към МОМН. Първите три тома събират манифестните текстове и програмните статии, свързани с философската и естетическата парадигма на модерното изкуство (през погледа на българския творец), както и критическите текстове на най-изявените български модернисти. Опит за анализ на връзките, взаимоотношенията и конфликтите в критическата рецепция на отделните модернистични направления ще бъде направен в четвъртия том, съдържащ съвременни теоретични и литературно-исторически текстове. Изданието е тематично структурирано, като във всеки отделен раздел материалите са подредени хронологично – за да може да се проследи развитието на всеки един от аспектите на модерното изкуство, както и да се акцентира върху приемствеността и конфликтните зони, белязали мисленето на отделните модернистични генерации. Потърсена е максималната възможна близост с оригиналите.

Критическото наследство на българския модернизъм. Том І
Едвин Сугарев, Елка Димитрова, Цветанка Атанасова – съставители и редактори

Институт за литература – БАН

Издателски център „Боян Пенев“, 478 с.

София, 2009

ISBN 978-954-8712-51-4

СЪДЪРЖАНИЕ

Критическата парадигма на българския модернизъм / 7

1.

БИТКАТА НА МОДЕРНОТО: ИЗКУСТВОТО И РЕАЛНОСТТА

Пенчо Славейков. Душата на художника („Мисъл“, 1899) / 13

Д-р Кръстю Кръстев. Живот за нравствен идеал („Мисъл“, 1902) / 19

Д-р Кръстю Кръстев. За тенденцията и тенденциозната литература („Мисъл“, 1903) / 29

Пенчо Славейков. Блянове на модерен поет („Мисъл“, 1903) / 63

Пенчо Славейков. Предговор [към "Стихотворения" от П. К. Яворов] (1904) / 74

Пенчо Славейков. Българската поезия („Мисъл“, 1906) / 78

Д-р Кръстьо Кръстев. Вместо предговор („Млади и стари“, 1907) / 112

Иван Ст. Андрейчин. Из нов път (Литературен манифест) („Из нов път“, 1907) / 122

Иван Ст. Андрейчин. Декадентство и символизъм („Из нов път“, 1907) / 132

Иван Радославов. По повод Тургенева („Наш живот“, 1912) / 147

Гео Милев. Модерната поезия (бележки и идеи) („Звено“, 1914) / 153

Гео Милев. Против реализма („Слънце“, 1919) / 165

Сирак Скитник. Старо и ново изкуство („Везни“, 1920) / 171

Гео Милев. Небето („Везни“, 1920) / 173

Людмил Стоянов. Две основни течения в българската литература („Везни“, 1920) / 176

Чавдар Мутафов. Зеленият кон („Везни“, 1920) / 185

Гео Милев. Към абонатите („Везни“, 1921) / 187

Гео Милев. Възвание към българския писател („Везни“, 1921) / 188

Сирак Скитник. Художникът и видимостта („Златорог“ 1922) / 191

Иван Радославов. Предговор [към антологията "Млада България"] (1922) / 199

Кирил Кръстев. Неблагодарност. Манифест („Лебед“, 1922) / 201

Кирил Кръстев. Витрините („Creschendo“, 1922) / 203

Иван Грозев. Новото изкуство („Хиперион“, 1922) / 205

Людмил Стоянов. Пътеводна звезда. За нео-романтизма („Хиперион“, 1923) / 223

Гео Милев. Българският писател („Възход“, 1923) / 226

Макс Мецгер. Изкуство – индивидуалност – индивидуализъм („Пламък“, 1924) / 229

Жорж Папазов. Стремежите на новото изкуство („Златорог“, 1924) / 234

Иван Радославов. Българският символизъм (Основи – същност – изгледи)

(„Хиперион“, 1925) / 238

Атанас Далчев. Поезия и действителност („Изток“, 1927) / 260

Иван Радославов. Творчество и живот („Хиперион“, 1928) / 263

Александър Обретенов. Изкуство и действителност („Хиперион“, 1931) / 271

Сирак Скитник. Изкуство и улицата („Златорог“, 1937) / 277

2.

ФИЛОСОФСКИТЕ ОСНОВАНИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ МОДЕРНИЗЪМ

Пенчо Славейков. Фридрих Нитче. Литературна бележка („Мисъл“, 1903) / 283

Димо Кьорчев. Един популяризатор на Ницше („Наш живот“, 1906) / 285

Димо Кьорчев. Тъгите ни („Южни цветове“, 1907) / 304

Пенчо Славейков. Заратустра („Златорог“, 1920) / 336

Д-р Спиридон Казанджиев. Българските преводи на „Тъй рече Заратустра“ („Златорог“, 1920) / 358

Емануил Попдимитров. Бергсон. Философия на интуицията („Хиперион“, 1922) / 377

Д-р Янко Янев. Иреалността на изкуството („Хиперион“, 1924) / 390

Атанас Илиев. Изкуството („Стрелец“, 1927) / 398

Д-р Янко Янев. Безумието („Стрелец“, 1927) / 401

Любомир Русев. Художествена литература и психоанализа („Листопад“, 1933) / 403

БЕЛЕЖКИ / 425

ИМЕНЕН ПОКАЗАЛЕЦ-РЕЧНИК / 457

Критическото наследство на българския модернизъм. Том ІI
Едвин Сугарев, Елка Димитрова, Цветанка Атанасова – съставители и редактори
Институт за литература – БАН
Издателски център „Боян Пенев“, 387 с.
София, 2009
ISBN 978-954-8712-52-1

СЪДЪРЖАНИЕ

1. ЕСТЕТИЧЕСКИ И СТИЛИСТИЧНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ

Иван Ст. Андрейчин. Анекдот и символ („Из нов път“, 1907) / 9
Димо Кьорчев. Литературната критика („Слънчоглед“, 1909) / 17
Иван Радославов. Градът („Наш живот“, 1912) / 24
Николай Райнов. Изкуство и стил („Везни“, 1919) / 33
Гео Милев. Фрагментът („Везни“, 1919) / 35
Чавдар Мутафов. Пейзажът и нашите художници („Златорог“, 1920) / 39
Николай Райнов. Източно и западно изкуство („Везни“, 1920) / 53
Николай Райнов. Симбол и стил („Везни“, 1920) / 67
Николай Райнов. Живописен и декоративен стил в разказа („Златорог“, 1921) / 78
Иван Карановски. Естетика на симбола („Парнас“, 1921) / 90
Чавдар Мутафов. Плакатът („Златорог“, 1921) / 101
Иван Радославов. Гений и школа („Хиперион“, 1922) / 109
Людмил Стоянов. Трагедията на живописта („Хиперион „, 1922) / 112
Иван Радославов. Стил и стилизация („Хиперион“, 1922) / 123
Сирак Скитник. Тайната на примитива („Златорог“, 1923) / 126
Иван Перфанов. Природата в новото изкуство („Златорог“, 1923) / 131
Гео Милев. Музиката и другите изкуства (Алм. „Везни“, 1923) / 134
Николай Райнов. Болката на днешното изкуство („Южно небе“, 1924) / 137
Гео Милев. Поезията на младите („Пламък“, 1924) / 139
Иван Радославов. Творчество и форма („Хиперион“, 1925) / 146
Янко Янев. Поезия на съзерцанието („Хроники“, 1926) / 149
Чавдар Мутафов. Двойственост в изкуството („Изток“, 1926) / 152
Чавдар Мутафов. Банално изкуство („Изток“, 1926) / 153
Кирил Кръстев. Разсъдъчна поезия („Изток“, 1926) / 156
Павел Спасов. Пулсът на времето („Хиперион“, 1927) / 158
Константин Гълъбов. Същина и задачи на литературната критика („Философски преглед“, 1929) / 161

2. РОДНО ИЗКУСТВО

Гео Милев. Родно изкуство („Везни“, 1920) / 175
Иван Радославов. Общочовешко или национално изкуство („Хиперион“, 1922) / 186
Ботьо Савов. Скитско и славянско в българската литература („Хиперион“, 1924) / 190
Моис Бенароя. Българската национална душа („Хиперион“, 1925) / 209
Константин Гълъбов. На Велика Сряда („Изток“, 1926) / 223
Константин Гълъбов. Към младежта („Изток“, 1926) / 224
Атанас Илиев. Зовът на родината („Изток“, 1926) / 226
Константин Гълъбов. Нашите културни задачи („Изток“, 1926) / 229
Атанас Илиев. Конфликтът между родното и чуждото („Изток“, 1926) / 232
Константин Гълъбов. Нашата култура и най-новата ни литература („Изток“, 1927) / 235
Чавдар Мутафов. Родна архитектура („Изток“, 1927) / 239
Иван Радославов. „Родно“ или „чуждо“ („Хиперион“, 1927) / 242
Симеон Андреев. Българският културен парадокс („Златорог“, 1930) / 246
Янко Янев. Философия на родината („Златорог“, 1934) / 252

3. МОДЕРНИЗМЪТ И БЪЛГАРСКАТА ДРАМА

Гео Милев. Театрално изкуство (Книгоизд. „Везни“, 1918) / 259
Ботьо Савов. Сцената („Везни“, 1919) / 278
Гео Милев. Народен Театър („Везни“, 1921) / 279
Исак Даниел. Българската драма („Хиперион“, 1923) / 286
Иван Перфанов. Макс Райнхард („Златорог“, 1923) / 301
Николай Райнов, Фантастичен театър („Пламък“, 1924) / 304
Людмил Стоянов. Театърът като самоцел („Хиперион“, 1924) / 313
Боян Дановски. Новата драма („Хиперион“, 1926) / 320
Людмил Стоянов. Театър и народ („Хиперион“, 1926) / 324
Моис Бенароя. „О-хо, ний си живеем“ („Хиперион“, 1928) / 327

БЕЛЕЖКИ / 337
ИМЕНЕН ПОКАЗАЛЕЦ-РЕЧНИК / 364

Критическото наследство на българския модернизъм. Том ІIІ
Едвин Сугарев, Елка Димитрова, Цветанка Атанасова – съставители и редактори
Институт за литература – БАН
Издателски център „Боян Пенев“, 502 с.
София, 2009
ISBN 978-954-8712-57-6

СЪДЪРЖАНИЕ

1. БЪЛГАРСКИЯТ ПРОЧИТ НА МОДЕРНОТО ИЗКУСТВО

Иван Ст. Андрейчин. Морис Метерлинк и декадентството в литературата („Мисъл“, 1899) / 9
Николай Лилиев. За шестима великани („Звено“, 1914) / 15
Гео Милев. Кандински („Везни“, 1919) / 24
Гео Милев. Стефан Маларме („Везни“, 1919) / 26
Людмил Стоянов. Велики падения: Артюр Рембо, Оскар Уайлд, Пшибишевски („Везни“, 1920) / 29
Николай Райнов. Художествени школи („Златорог“, 1920) / 31
Константин Гълъбов. За експресионизма („Златорог, 1921) / 54
Спиридон Казанджиев. Дадаизмът в изкуството („Златорог“, 1922) / 58
Константин Гълъбов. Реализъм и експресионизъм в литературата („Златорог“, 1922) / 65
Боян Дановски. Футуризъм („Хиперион“, 1922) / 70
Гео Милев. Артюр Рембо („Везни“, 1922) / 73
Иван Грозев. Шарл Бодлер („Хиперион“, 1923) / 75
Иван Перфанов. Новото немско изкуство („Златорог“, 1924) / 88
Янко Янев. Художествена изложба в Карлсруе („Златорог“, 1924) / 95
Людмил Стоянов. Зенитизъм и зенитисти („Хиперион“, 1924) / 98
Николай Лилиев. Райнер Мария Рилке („Златорог“, 1924) / 101
Емануил Попдимитров. От натурализъм към символизъм („Листопад“, 1924) / 103
Чавдар Мутафов. Експресионизмът в Германия („Демократически преглед“, 1925) / 118
Иван Радославов. За литературните направления и школи изобщо – и у нас („Хроники“, 1927) / 121
Константин Гълъбов. Експресионизмът и чарът на луната („Стрелец“, 1927) / 125
Кирил Кръстев. Романски или славянски футуризъм? („Стрелец“, 1927) / 129
Николай Райнов. За футуризма („Литературни новини“, 1928) / 135
Николай Райнов. Дада („Златорог“, 1928) / 138
Николай Лилиев. Хуго фон Хофмастал („Златорог“, 1929) / 142
Александър Обретенов. Конструктивизъм („Хиперион“, 1930) / 150
Николай Райнов. От кубизма до конструктивизма („Златорог“, 1934) / 157

2. ПОЛЕМИКИТЕ ОКОЛО МОДЕРНИЗМА

Димо Кьорчев. Индивидуализъм в нашата литература („Общо дело“, 1904) / 169
Иван Радославов. Малко теория и малко спор („Родно изкуство“, 1914) / 185
Гео Милев. Сборник „Сняг“ („Везни“, 1921) / 190
Гео Милев. Боян Пенев и Пенчо Славейков („Везни“, 1921) / 195
Гео Милев. „Идеи и критика“ от Ив. Радославов. („Везни“, 1922) / 199
Иван Радославов. В отговор на няколко недомислия („Хиперион“, 1922) / 204
Стефан Младенов. Декаденти и семковщина („Листопад“, 1924) / 208
Николай Райнов. Декаденти и семковщина („Листопад“, 1924) / 237
Людмил Стоянов. Революционна поезия (статия първа) („Хиперион“, 1924) / 240
Людмил Стоянов. Революционна поезия (статия втора) („Хиперион“, 1925) / 246
Иван Радославов. Идеи и критика. Как те пишат история („Хиперион“, 1925) / 255
Атанас Далчев, Димитър Пантелеев. Мъртва поезия („Развигор“, 1925) / 259
Моис Бенароя. Отговор на една критика („Хиперион“, 1925) / 264
Иван Радославов. Една „Антология на българската поезия“ („Хиперион“, 1925) / 270
Атанас Далчев. Нашата критика („Стрелец“, 1927) / 274
Владимир Василев. Хулиганството в литературата ни („Златорог“, 1927) / 278
Иван Радославов. По-добре късно – отколкото никога („Хиперион“, 1927) / 321
Атанас Далчев. На един литературен критик („Пряпорец“, 1928) / 327
Иван Радославов. Тъй рече… Николай Райнов („Хиперион“, 1930) / 337

3. РАВНОСМЕТКИТЕ ЗА МОДЕРНИСТИЧНИЯ ПРОЕКТ

Кирил Кръстев. Началото на Последното („Creschendo“, 1922) / 345
Кирил Кръстев. Манифест на дружеството за борба против поетите (1926) / 355
Кирил Кръстев. Кръстопът („Изток“, 1926) / 359
Иван Радославов. Идеи и критика. Делото на българския символизъм („Хиперион“, 1928) / 361
Павел Спасов. Перспективи („Хиперион“, 1930) / 365
Иван Радославов. Настояще и перспективи („Хиперион“, 1930) / 372
Иван Радославов. “Хиперион“ и българската литература („Хиперион“, 1931) / 376
Сирак Скитник. Утрешното изкуство („Златорог“, 1931) / 387
Атанас Далчев. Размишления върху българската лирика след войната („Философски преглед“, 1933) / 393
Георги Константинов. След Лилиева („Златорог“, 1933) / 399
Владимир Василев. Поети на смирението (Отражение на войната върху поетическия мироглед. Емануил Попдимитров, Трифон Кунев. Пречупване на символизма) („Златорог“, 1936) / 406
Атанас Илиев. Импресионизъм и експресионизъм. Ликвидационни бележки („Златорог“, 1938) / 431

БЕЛЕЖКИ / 435

ИМЕНЕН ПОКАЗАЛЕЦ-РЕЧНИК / 465

ГРАДСКИ ЧЕТЕНИЯ – литературен флашмоб

флашмоб – поредица от внезапни, кратки литературни четения, на които всеки чете на глас пред случайни минувачи (по площади, в метрото, из улици, в сгради).

убийствено стихотворение на камелия спасова!!!

http://crosspoint.mediabg.eu/?p=1423

ДЖЕНДЕМА КАТО ПОЕТ

Цялата работа започна оттам, когато Камелия Спасова ме покани да взема участие в проекта „Ад“ на Данте, но и не само или „Адът като такъв въобще“. Не бях препрочитал поемата на великия флорентинец от студентските си години, не можех да кажа нищо съществено на организирания семинар и затова реших да придърпам въпроса към нашата, българската черга. Започнах да търся в главата си наше, българско понятие, защото „Ад“ ми звучеше някак твърде италиански, европейски дори, а литературната ми памет все нашепваше, че трябва да има и нещо друго. На това място в главата ми изникна едно интервю по БНТ на Йордан Радичков, в което той разказваше как докато се разхождал из северозападна България и попаднал на малък параклис. Вътре намерил стенопис, изобразяващ Ада. В адската сцена участвали всичко на всичко трима персонажи. Един грешник, който врял в черен котел, един Дявол, който пазел грешника да не излезе от котела и още един Дявол, който се връщал с наръч дърва от гората, за да може да гори огъня. Ами, ето ти го европейския ренесанс или по-точно българското Възраждане. Адът си е ад, има наказание, но и огънят трябва да гори и затова трябват дърва. По подобен начин и големият Радичков тълкуваше тази сцена, изобразена от гениалния стенописец. Другата гениална адска сцена в моето съзнание открих, там където имам запазено място за „Черешата на един народ“ от Георги Господинов. Спомнете си само. Българският Ад е поместен не някъде другаде, а в селския клозет. Душите на грешниците се отделят и отлитат през разредените керемиди към небето, а телата съвсем естествено падат в дупката. Но най-адското на този български ад, е че ние ходим там всеки ден и въобще не забелязваме.

Така, скитайки от Ад на Ад в българската литература стигнах до въпроса „Кои са най-големите продуценти на Адова поетика?“. А после, стигнах и до извода, че това са от една страна Христо Ботев, който произвежда в българската поезия един „борбено-активистки Ад“ и от друга – Атанас Далчев, който произвежда един „пасивно-ерудитски Ад“. Така по първата адска ос в българската поезия можем да поставим след Ботев - Вапцаров и Ани Илков, а по втората след Далчев – Вутимски и Георги Рупчев. Но има и такива поети, при които можем да срещнем двата типа Ад, като Яворов например. И тук ми е думата за един такъв поет. И родното понятие веднага изплува в главата ми – ДЖЕНДЕМ. Това е. В Джендема е нито толкова страшно, ама като стане страшно си е баш страшничко, нито е толкова мрачно, ама като стане мрачно си е баш мрачничко, нито е толкова тъжно, ама като стане тъжно си е баш тъжничко. Важното е, че от там – излизане няма. Джендема си е Джендем, няма Чистилище, няма Рай. Ще кажете „Но какво общо има Джендема с Ботев?“. Ами ето, вижте:

             ПОСЛАНИЕ ОТ БЕСИЛКИТЕ
 
              Сто години живях
              Сто павета посях
              Сто мотики полях
              Сто мръсници презрях
 
              Аз написах писмо
              В него молех добро
              Пуснах си го в шише
              То отплува в каче
                        Писмо до голем корем
                        Писмо до перчем голем
 
              В него пише едно:
              Който правил е зло
              Ще го прави докрай
              И очаква го рай
 
              Нас добрите мъже
              Ни очаква въже
              Сто мръсника под нас
              Ще подскачат в захлас
 
                        Отгоре голем перчем
                        Ще прави джендем голем

Не ви ли напомня тази поема на последното Ботево стихотворение „Обесването на Васил Левски“? Но за разлика от „Обесването“, където действието се разиграва на фона на софийското равно поле и както отбелязва Радосвет Коларов в четвърта строфа то става поля и после пак поле (Коларов 1995, 38), тук в „Посланието“ действието се разиграва на фона на един площад от сто павета, които лирическият говорител е посял и още от самото начало са сто. Така както в „Обесването“ полята стават поле, в „Посланието“ бесилото става бесилки. Старците, жените и децата, тези персонажи на безсилието, така важни за Ботев тук са заменени с героите на пълнотата и действието, които също са сто – сто мръсници. И ако в кулминацията на „Обесването“ лирическият говорител възкликва „аз видях“, то в средата на „Посланието“ възклицанието е – „аз написах“. Писмото е онази форма на себеизразяване, която сбира и плача в поемата на Ботев и мощното, устно, сказово присъствие на неговия лирически Аз, или по-скоро лирически Ад. И тук се откроява още една основна трансформация, която Джендема като поет извършва. Ако в стихотворението на Ботев безсмъртието или пребиваването в Рая е награда за този, който е проявил върховна саможертва, то в нашето стихотворение Рая се пада на този, който през целия си живот е вършил злини, а добрите мъже ги очаква смърт. В тази концепция наблюдаваме едно тотално преобръщане на установените представи за Ад и Рай. Тук ще се спрем на още една трасформация, която се наблюдава в двете творби. Ако в стихотворението на Ботев лирическият говорител прави опит да говори със своята майка – черна робиня, то в стихотворението „Послание от бесилките“ героят прави опит, също безуспешен, да говори с лице, което нарича „голем корем, перчем голем“. Така ако в „Обесването“ героят е този, който стърчи над всичко и неговото бесило се превръща в метафора на Христовия кръст, то в „Посланието“ над всичко стърчи анти-героя, той е Бог и ще прави „голем джендем“.

Вече казахме, че освен „борбено-активистки Ад“ в поезията на Джендема можем да срещнем и „пасивно-ерудитски Ад“, който тръгва от поетиката на Атанас Далчев. Но ако при Далчев болницата е видяна като Ад, като място където болните изгубват своите човешки черти и очакват да бъдат погълнати от смъртта, то Джендема обръща и тази традиционна представа. В неговата поема „Стара градска“ моргата е мястото, където духът оживява и където индивидите започват своето истинско съществуване. Некрофилите будят неочаквана симпатия, а труповете стават обект на сексуално желание. Господарите на Ада се оказват добрите герои, а този факт съответно проблематизира статута на господарите на Рая. Трупът, този изконен символ на преходността и Ада в поемата е представен като път към живота, като една възможна вкусна храна, която отново може да върне жизнените сили на човека.

Тези бегли бележки върху поетиката на Джендема още веднъж доказват тезата, че класическите произведения разговарят сами със себе си. А ето и поемата:     

СТАРА ГРАДСКА
 
              В стара градска морга
              Близо до възторга
              Млади некрофили
              Сучат хладни бири
 
              Нещо под чаршафа
              Привидно се раздвижи
              Духът ли оживява
              Създава нови грижи
 
              Ето гол хирурга
              С черепа се гаври
              Три сестри нарязват
              Беден чичо Ставри
                        Млък, млъкни да те обичам /2/
              Белите маркучи
              Няма кой да смуче
              Труповете мият
              Бавно да изгният
 
              Групата Джендема
              Има ново хоби
              В моргата да ходи
              За да взима проби
 
              Санитар сервира
              Карантия с бира
              Бъбрек по хайдушки
              Дроб със люти чушки  
   

“АД” на Данте: поезия и музика

АДdicted

 

“АД” на Данте: поезия и музика

 

13.02.2009 (петък)   19.00 часа

„Яйцето“, СУ                                                      

 

“АДdicted” – дванайсетчасово пристрастяване към “Aд” на Данте.

Петък 13.02.2009: поезия, проза, музика, видео в „Яйцето“, от 19 до 7 часа. Поети и музиканти ще ви преведат с творбите си, вдъхновени от Данте, през деветте кръга на ада.

Фаталното за този петък 13 e да не си адdicted.

Поезия/ проза:

Ясен Атанасов. Марица Колчева. Ангел Игов. ВБВ. Иван Христов. Тодора Радева. Красимира Джисова. Камелия Спасова. Тодор Тодоров. Петър Чухов. Мария Калинова. Момчил Миланов. Андриана Спасова. Стефан Иванов. Иван Ланджев. Яница Радева. Станимир Панайотов. Надежда Радулова. Николай Атанасов. Марин Бодаков.

Музика и звукова среда:

Джендема. Гологан. chusho noises. mytrip. wayab. burkan. souless. fit. shanoDJ. d-lysergic acid. perk1. Omirion. Psychotical vs the movie maker. ipoleptic. Etno Jam. Osil Amuk.

Нов трубадурски двубой за бялата ръкавица на поезията

На 28 януяри 2009 г. (сряда) от 19 часа в арт-център “Алтера” (бул. “Драган Цанков” 36, в сградата на Интерпред) във втория от новите „Трубадурски двубои” на клуб „Бялата ръкавица” към арт-център „Алтера” с автор и водещ Петър Чухов ще се срещнат дамите Камелия Кондова и Камелия Спасова. Техни секунданти ще бъдат съответно кавалерите Гриша Трифонов и Иван Христов – и двамата натрупали опит в предишни издания на двубоите. Напомняме, че според новите правила двубоят ще се проведе в четири тура:

         

          I тур – всяка от двете дами ще се представи в рамките на 12 минути с най-доброто от поезията си;

         

          II тур – всяка от дамите ще има по 5 минути, за да дискредитира съперничката си, представяйки на публиката нейни слаби, по своя преценка, творби.

          След втория тур всеки от публиката ще има възможност да предложи дума или фраза като тема за импровизация. Предложенията, записани на листчета, ще бъдат събрани в шапка, от която водещият ще изтегли едно и това ще бъде темата, по която съперничките ще пишат в продължение на 20 минути. През това време ще се проведе

         

          III тур, в който секундантите ще разполагат всеки с по 10 минути, за да защитават своята дама и да нападат съперничката й.

          И накрая,

         

          IV тур –  по 5 минути на всяка дама за прочитане на написаното току-що стихотворение по темата, зададена от публиката.

 

          Публиката ще гласува след всеки тур за предпочетената дама с предварително раздадените листчета като резултатите ще се изписват на табло, без обаче да се знае кои числа за кого се отнасят. Победилите дама и кавалер-секундант ще бъдат обявени накрая, след като се съберат резултатите от гласуването. Ще бъдат раздадени грамоти и награди.

 

          Камелия Кондова е родена 1969г в гр.Добрич.  14 години по-късно баща й възкликва:”Ако знаех, че ще пропишеш, нямаше да те пусна на училище – да  научиш азбуката. Тя си има друго обяснение – азбуката е полезно нещо, но е виновен един  14 годишен съученик, който й причинява нещастна любов – повод за първите стихотворни „сълзи и сополи”/кой е прописал от хубаво?!/. Години по-късно се опитва да пише „само в краен случай”, като през останалото време става съавтор на две деца – Самуил и Мария, прави се на български филолог във Великотърновския университет, на радиожурналист в Габрово и Добрич, на вестникар в продължение на 10 години в родния си град, а и на продавач на хедери в завод по тежко машиностроение/това животно –хедерът е 6 или 12 редова прикачена  машинария към комбайните/.

Разбира се, през този период прави и глупости като издаването на книги – общо шест: „Повод за живот”, „Не и милост”, „Как се обича художник”, Тепърва ще се уча на живот”, „Небе под ада” и „Малки смърти”. Последната книга печели Годишната награда за поезия на Съюза на българските писатели за 2008г.

С годините се е научила да си признава срамни работи – например това, че 6 годишна се е е опитвала да научи гарга да говори -  като й  е чела на глас с денонощия Маркес/най-дебелата книга , на която е попаднала в домашната библиотека/. Близките са я поощрявали в това безумно мероприятие, защото, докато чете Маркес на гаргата, не пада от дърветата и не си троши главата.

Най-голямото признание получава от сина си през 1994/тогава седемгодишен/, който заявява „Мама е добър човек, нищо че пише!”

От 2006 година живее и работи в София  като защитава за пореден път титлата „шаран” – хваща се на въдицата на любим мъж – заклет риболовец. Покрай него се занимава с издаването и разпространението на риболовно списание и с малък бизнес в съдружие с приятели. Като пише в трето лице за себе си, уж постига необходимата дистанция, но от първо лице си признава:
”Харесвам това талантливо момиче –Камелия Спасова и  май не ставам за противник. Дано тя да става, за да не опропастим замисъла на Петър Чухов!”

 

          Камелия Спасова е родена в гр. София през пролетта на 1982 г., поради липсата на видеозони месеци преди това ключово за живота й събитие, никой не подозирал нейния пол, още по-малко противоречивия й характер. Родителите й по никакъв начин не са заслужили злочестивината един ден малката Камелия да попадне в самозаблудата, че може да пише текстове. Във II Английска езикова гимназия, където получава няколко безценни житейски урока, пише сценарий за театрални постановки, повлича към своята заблуда група доброволци-съученици, както и самото ръководството на учреждението, така че „драматичните” й опити са поставени в НДК за всеобщо недоумение.

Следването на Българска филология в СУ „Св. Кл. Охридски“, където през 2006 г. завършва магистърска програма по литературознание окончателно допринасят за нейното крушение. Някъде по това време по мрачните коридори и студени библиотеки прави и своите опити за поезия. Наградите, които припечелва, подхранват нейната самозаблуда. С няколко състуденти основават арт-група „Устата“, която под прикритието, че се стреми да визира и визуализира, да назовава и изговаря изкуството на млади автори, извършва не една поразия на родната ни култура.

С напредването на възраста й напредва и безумието й, както и броя на безумците, които му хващат вяра. И така, по ирония на съдбата, днес Камелия е докторантка по „Теория на литературата“ и хоноруван преподавател в СУ „Св. Кл. Охридски“, а от този месец и редактор в ЛВ. Приписват й авторството на книжката с поезия „Парцел N 17″ (2007). Както в крайна сметка литературната наука има сполуката да установи, тя не пуши и не пие по много, в следствие на което се напива от малко и от малка…

 

Поетическият двубой с поетесата Камелия Кондова, майстор на класическия стих, е важно събитие за Камелия Спасова, доколкото срещата с класическото винаги се оказва съдбовна и радикална. Критиците обаче не предвиждат разпасаните стихове и нрави на Спасова да бъдат озаптени и подредени дори и след подобен отрезвителен сблъсък, но пазят тайно надеждата, че един ден очите й ще се отворят за собствената й слепота. За неин секундант е призован поетът Иван Христов, който населява хетеротопичния Бдин и съвсем детайлно познава особеностите на Спасова.

 

 

Спасова към Кондова: Не че знам много за трубадурите: тези, които се състезават с тропи и пеят за безплътната любов като най-върховно изживяване, но: прочие, ще се учудя, ако знаете името и на един трубадур, защото това тяхното си е групово явление, та: напълно съм готова да загубя в подобни двубои, да загубя в средновековните работи, но да продължавам да воювам за модерни времена и ново изкуство.

Интервю на Петя Хайнрих с Иван Христов в Public Republic

Бдин – всичко тепърва започва:

http://www.public-republic.com/magazine/2008/12/7851.php

За тематичните линии в „Парцел №17″

http://www.public-republic.com/magazine/2009/02/12944.php

Добри прогнози за литературата

На 26 юни от 18.30 часа в арт център „алтера” се състоя дискусия посветена на литературните конкурси и литературните награди. Дискусията беше продължение на дебата „Наградите за поезия — кой ги взима, стихотворенията или авторите”, проведен на 14 юни в Хамбара. 
Модератор на дискусията беше Димитър Камбуров. Веднага направи впечатление внимателния подбор на участниците в дискусията: Миглена Николчина, Михаил Неделчев, Раймонд Вагенщайн, Бойко Пенчев, Антония Колева, Камелия Спасова и Ангел Игов. Вероятно идеята беше чрез представители на различни институции и медии, свързани с литературата да се стигне до едно задълбочено и обективно вглеждане в литературното настояще. В хода на дискусията Димитър Камбуров зададе две тези. Едната свързана с мнението за нормализирането на литературния процес, което литературните награди и конкурси отразяват. В този смисъл нещата от естетическото поле могат да бъдат сметнати за защитени, защото наградите поставят акцент върху книги, които не биха били забелязани и това благоприятства развитието на качествената литература. Другата теза бе, че наличието на толкова много литературни конкурси и награди създава илюзията, че се случва нещо, но в действителност не е  точно така. Миглена Николчина изрази мнението, че литературните награди ни дават опорните точки да съставим един разказ, в тях можем да видим процесите на случването на литературата. И това твърдение подкрепя по-скоро тезата за нормализация. Според нея наградите са красноречив пример за това как постепенно българската литература смятана за предимно селска е изменила своя характер. Михаил Неделчев предложи едно „утопично” определение за литературната награда като „предложение за общ прочит”, на което много от участниците в дискусията възразиха като казаха, че наградата по-скоро разделя отколкото обединява читателите. Михаил Неделчев като че ли най-категорично застана зад тезата за нормализиране на наградите. Според него провинциалните награди, които смятат себе си за национални са се уталожили в собствените си граници и сега правилата на литературните състезания са по-ясни. Ангел Игов пледира за изясняване на статута на наградите, за прозрачност не само при вземане на решението кой да бъде награден, но и за механизмите, по които се съставя журито. Той отново обърна внимание на фигурата „на човека от общината” в състава на журито като изяви желание нейните функции да бъдат регламентирани. Антония Колева акцентира на това, че литературните награди в България нямат все още своя традиция. Това често води до изненадващи решения, а в случаите когато те имат такава традиция, това може да се окаже пречка. Раймонд Вагенщайн внесе гледната точка на издателя и бизнесмена като изрази мнението, че литературните награди често играят ролята на литературната критика, защото те осветляват книги, които остават в сянката на пазарните отношения. Според него те са един трамплин за писателя като категорично се противопостави на мнението, че литературните награди не оказват въздействие върху продажбите. Всяка книга според него, която е носител на престижна литературна награда е увеличила тиража си. Бойко Пенчев изрази мнението, че литературната награда е един ритуал, който по-скоро има разделителен отколкото обединителен ефект. Но това е част от случването на самия литературен процес, част от съдбовността на това случване. Бойко Пенчев обърна също внимание, че провинциалните конкурси по-скоро утвърждават вече утвърденото и че в съвременното общество критиката в известна степен е станала част от промоутърската дейност като имаме отвеждане на енергията по посока на утвърденото. Той предложи една изключително оригинална награда за жури, което се е справило по-най обективен и съвестен начин със задачата си. Тук се намеси Пламен Дойнов, който говори за нуждата от йерархизация и профил на литературните конкурси. Той отбеляза, че нито една българска награда не изгражда имена. Камелия Спасова обърна внимание на липсата на история около конкурсите като изрази надеждата, че критиката би могла да коригира несправедливо взето решение от журито. Така различните мнения на представители от различни институции – Софийски университет, Нов български университет, вестник „Култура”, списание „алтера”, литературния сайт „Грозни пеликани” и издателство „Колибри” се сплетоха за доброто на литературата. Димитър Камбуров обобщи различните мнения като се спря на няколко основни извода: Българските литературни конкурси и награди се нормализират като постепенно добиват своя традиция и ценностна йерархия. Към тях могат да бъдат отправени пожелания да изчистят своя облик.