КРИТИЧЕСКОТО НАСЛЕДСТВО НА БЪЛГАРСКИЯ МОДЕРНИЗЪМ

„Критическото наследство на българския модернизъм“ е четиритомно издание, осъществено в рамките на едноименния проект на Института за литература, подпомогнат от Фонд „Научни изследвания“ към МОМН. Първите три тома събират манифестните текстове и програмните статии, свързани с философската и естетическата парадигма на модерното изкуство (през погледа на българския творец), както и критическите текстове на най-изявените български модернисти. Опит за анализ на връзките, взаимоотношенията и конфликтите в критическата рецепция на отделните модернистични направления ще бъде направен в четвъртия том, съдържащ съвременни теоретични и литературно-исторически текстове. Изданието е тематично структурирано, като във всеки отделен раздел материалите са подредени хронологично – за да може да се проследи развитието на всеки един от аспектите на модерното изкуство, както и да се акцентира върху приемствеността и конфликтните зони, белязали мисленето на отделните модернистични генерации. Потърсена е максималната възможна близост с оригиналите.

Критическото наследство на българския модернизъм. Том І
Едвин Сугарев, Елка Димитрова, Цветанка Атанасова – съставители и редактори

Институт за литература – БАН

Издателски център „Боян Пенев“, 478 с.

София, 2009

ISBN 978-954-8712-51-4

СЪДЪРЖАНИЕ

Критическата парадигма на българския модернизъм / 7

1.

БИТКАТА НА МОДЕРНОТО: ИЗКУСТВОТО И РЕАЛНОСТТА

Пенчо Славейков. Душата на художника („Мисъл“, 1899) / 13

Д-р Кръстю Кръстев. Живот за нравствен идеал („Мисъл“, 1902) / 19

Д-р Кръстю Кръстев. За тенденцията и тенденциозната литература („Мисъл“, 1903) / 29

Пенчо Славейков. Блянове на модерен поет („Мисъл“, 1903) / 63

Пенчо Славейков. Предговор [към "Стихотворения" от П. К. Яворов] (1904) / 74

Пенчо Славейков. Българската поезия („Мисъл“, 1906) / 78

Д-р Кръстьо Кръстев. Вместо предговор („Млади и стари“, 1907) / 112

Иван Ст. Андрейчин. Из нов път (Литературен манифест) („Из нов път“, 1907) / 122

Иван Ст. Андрейчин. Декадентство и символизъм („Из нов път“, 1907) / 132

Иван Радославов. По повод Тургенева („Наш живот“, 1912) / 147

Гео Милев. Модерната поезия (бележки и идеи) („Звено“, 1914) / 153

Гео Милев. Против реализма („Слънце“, 1919) / 165

Сирак Скитник. Старо и ново изкуство („Везни“, 1920) / 171

Гео Милев. Небето („Везни“, 1920) / 173

Людмил Стоянов. Две основни течения в българската литература („Везни“, 1920) / 176

Чавдар Мутафов. Зеленият кон („Везни“, 1920) / 185

Гео Милев. Към абонатите („Везни“, 1921) / 187

Гео Милев. Възвание към българския писател („Везни“, 1921) / 188

Сирак Скитник. Художникът и видимостта („Златорог“ 1922) / 191

Иван Радославов. Предговор [към антологията "Млада България"] (1922) / 199

Кирил Кръстев. Неблагодарност. Манифест („Лебед“, 1922) / 201

Кирил Кръстев. Витрините („Creschendo“, 1922) / 203

Иван Грозев. Новото изкуство („Хиперион“, 1922) / 205

Людмил Стоянов. Пътеводна звезда. За нео-романтизма („Хиперион“, 1923) / 223

Гео Милев. Българският писател („Възход“, 1923) / 226

Макс Мецгер. Изкуство – индивидуалност – индивидуализъм („Пламък“, 1924) / 229

Жорж Папазов. Стремежите на новото изкуство („Златорог“, 1924) / 234

Иван Радославов. Българският символизъм (Основи – същност – изгледи)

(„Хиперион“, 1925) / 238

Атанас Далчев. Поезия и действителност („Изток“, 1927) / 260

Иван Радославов. Творчество и живот („Хиперион“, 1928) / 263

Александър Обретенов. Изкуство и действителност („Хиперион“, 1931) / 271

Сирак Скитник. Изкуство и улицата („Златорог“, 1937) / 277

2.

ФИЛОСОФСКИТЕ ОСНОВАНИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ МОДЕРНИЗЪМ

Пенчо Славейков. Фридрих Нитче. Литературна бележка („Мисъл“, 1903) / 283

Димо Кьорчев. Един популяризатор на Ницше („Наш живот“, 1906) / 285

Димо Кьорчев. Тъгите ни („Южни цветове“, 1907) / 304

Пенчо Славейков. Заратустра („Златорог“, 1920) / 336

Д-р Спиридон Казанджиев. Българските преводи на „Тъй рече Заратустра“ („Златорог“, 1920) / 358

Емануил Попдимитров. Бергсон. Философия на интуицията („Хиперион“, 1922) / 377

Д-р Янко Янев. Иреалността на изкуството („Хиперион“, 1924) / 390

Атанас Илиев. Изкуството („Стрелец“, 1927) / 398

Д-р Янко Янев. Безумието („Стрелец“, 1927) / 401

Любомир Русев. Художествена литература и психоанализа („Листопад“, 1933) / 403

БЕЛЕЖКИ / 425

ИМЕНЕН ПОКАЗАЛЕЦ-РЕЧНИК / 457

Критическото наследство на българския модернизъм. Том ІI
Едвин Сугарев, Елка Димитрова, Цветанка Атанасова – съставители и редактори
Институт за литература – БАН
Издателски център „Боян Пенев“, 387 с.
София, 2009
ISBN 978-954-8712-52-1

СЪДЪРЖАНИЕ

1. ЕСТЕТИЧЕСКИ И СТИЛИСТИЧНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ

Иван Ст. Андрейчин. Анекдот и символ („Из нов път“, 1907) / 9
Димо Кьорчев. Литературната критика („Слънчоглед“, 1909) / 17
Иван Радославов. Градът („Наш живот“, 1912) / 24
Николай Райнов. Изкуство и стил („Везни“, 1919) / 33
Гео Милев. Фрагментът („Везни“, 1919) / 35
Чавдар Мутафов. Пейзажът и нашите художници („Златорог“, 1920) / 39
Николай Райнов. Източно и западно изкуство („Везни“, 1920) / 53
Николай Райнов. Симбол и стил („Везни“, 1920) / 67
Николай Райнов. Живописен и декоративен стил в разказа („Златорог“, 1921) / 78
Иван Карановски. Естетика на симбола („Парнас“, 1921) / 90
Чавдар Мутафов. Плакатът („Златорог“, 1921) / 101
Иван Радославов. Гений и школа („Хиперион“, 1922) / 109
Людмил Стоянов. Трагедията на живописта („Хиперион „, 1922) / 112
Иван Радославов. Стил и стилизация („Хиперион“, 1922) / 123
Сирак Скитник. Тайната на примитива („Златорог“, 1923) / 126
Иван Перфанов. Природата в новото изкуство („Златорог“, 1923) / 131
Гео Милев. Музиката и другите изкуства (Алм. „Везни“, 1923) / 134
Николай Райнов. Болката на днешното изкуство („Южно небе“, 1924) / 137
Гео Милев. Поезията на младите („Пламък“, 1924) / 139
Иван Радославов. Творчество и форма („Хиперион“, 1925) / 146
Янко Янев. Поезия на съзерцанието („Хроники“, 1926) / 149
Чавдар Мутафов. Двойственост в изкуството („Изток“, 1926) / 152
Чавдар Мутафов. Банално изкуство („Изток“, 1926) / 153
Кирил Кръстев. Разсъдъчна поезия („Изток“, 1926) / 156
Павел Спасов. Пулсът на времето („Хиперион“, 1927) / 158
Константин Гълъбов. Същина и задачи на литературната критика („Философски преглед“, 1929) / 161

2. РОДНО ИЗКУСТВО

Гео Милев. Родно изкуство („Везни“, 1920) / 175
Иван Радославов. Общочовешко или национално изкуство („Хиперион“, 1922) / 186
Ботьо Савов. Скитско и славянско в българската литература („Хиперион“, 1924) / 190
Моис Бенароя. Българската национална душа („Хиперион“, 1925) / 209
Константин Гълъбов. На Велика Сряда („Изток“, 1926) / 223
Константин Гълъбов. Към младежта („Изток“, 1926) / 224
Атанас Илиев. Зовът на родината („Изток“, 1926) / 226
Константин Гълъбов. Нашите културни задачи („Изток“, 1926) / 229
Атанас Илиев. Конфликтът между родното и чуждото („Изток“, 1926) / 232
Константин Гълъбов. Нашата култура и най-новата ни литература („Изток“, 1927) / 235
Чавдар Мутафов. Родна архитектура („Изток“, 1927) / 239
Иван Радославов. „Родно“ или „чуждо“ („Хиперион“, 1927) / 242
Симеон Андреев. Българският културен парадокс („Златорог“, 1930) / 246
Янко Янев. Философия на родината („Златорог“, 1934) / 252

3. МОДЕРНИЗМЪТ И БЪЛГАРСКАТА ДРАМА

Гео Милев. Театрално изкуство (Книгоизд. „Везни“, 1918) / 259
Ботьо Савов. Сцената („Везни“, 1919) / 278
Гео Милев. Народен Театър („Везни“, 1921) / 279
Исак Даниел. Българската драма („Хиперион“, 1923) / 286
Иван Перфанов. Макс Райнхард („Златорог“, 1923) / 301
Николай Райнов, Фантастичен театър („Пламък“, 1924) / 304
Людмил Стоянов. Театърът като самоцел („Хиперион“, 1924) / 313
Боян Дановски. Новата драма („Хиперион“, 1926) / 320
Людмил Стоянов. Театър и народ („Хиперион“, 1926) / 324
Моис Бенароя. „О-хо, ний си живеем“ („Хиперион“, 1928) / 327

БЕЛЕЖКИ / 337
ИМЕНЕН ПОКАЗАЛЕЦ-РЕЧНИК / 364

Критическото наследство на българския модернизъм. Том ІIІ
Едвин Сугарев, Елка Димитрова, Цветанка Атанасова – съставители и редактори
Институт за литература – БАН
Издателски център „Боян Пенев“, 502 с.
София, 2009
ISBN 978-954-8712-57-6

СЪДЪРЖАНИЕ

1. БЪЛГАРСКИЯТ ПРОЧИТ НА МОДЕРНОТО ИЗКУСТВО

Иван Ст. Андрейчин. Морис Метерлинк и декадентството в литературата („Мисъл“, 1899) / 9
Николай Лилиев. За шестима великани („Звено“, 1914) / 15
Гео Милев. Кандински („Везни“, 1919) / 24
Гео Милев. Стефан Маларме („Везни“, 1919) / 26
Людмил Стоянов. Велики падения: Артюр Рембо, Оскар Уайлд, Пшибишевски („Везни“, 1920) / 29
Николай Райнов. Художествени школи („Златорог“, 1920) / 31
Константин Гълъбов. За експресионизма („Златорог, 1921) / 54
Спиридон Казанджиев. Дадаизмът в изкуството („Златорог“, 1922) / 58
Константин Гълъбов. Реализъм и експресионизъм в литературата („Златорог“, 1922) / 65
Боян Дановски. Футуризъм („Хиперион“, 1922) / 70
Гео Милев. Артюр Рембо („Везни“, 1922) / 73
Иван Грозев. Шарл Бодлер („Хиперион“, 1923) / 75
Иван Перфанов. Новото немско изкуство („Златорог“, 1924) / 88
Янко Янев. Художествена изложба в Карлсруе („Златорог“, 1924) / 95
Людмил Стоянов. Зенитизъм и зенитисти („Хиперион“, 1924) / 98
Николай Лилиев. Райнер Мария Рилке („Златорог“, 1924) / 101
Емануил Попдимитров. От натурализъм към символизъм („Листопад“, 1924) / 103
Чавдар Мутафов. Експресионизмът в Германия („Демократически преглед“, 1925) / 118
Иван Радославов. За литературните направления и школи изобщо – и у нас („Хроники“, 1927) / 121
Константин Гълъбов. Експресионизмът и чарът на луната („Стрелец“, 1927) / 125
Кирил Кръстев. Романски или славянски футуризъм? („Стрелец“, 1927) / 129
Николай Райнов. За футуризма („Литературни новини“, 1928) / 135
Николай Райнов. Дада („Златорог“, 1928) / 138
Николай Лилиев. Хуго фон Хофмастал („Златорог“, 1929) / 142
Александър Обретенов. Конструктивизъм („Хиперион“, 1930) / 150
Николай Райнов. От кубизма до конструктивизма („Златорог“, 1934) / 157

2. ПОЛЕМИКИТЕ ОКОЛО МОДЕРНИЗМА

Димо Кьорчев. Индивидуализъм в нашата литература („Общо дело“, 1904) / 169
Иван Радославов. Малко теория и малко спор („Родно изкуство“, 1914) / 185
Гео Милев. Сборник „Сняг“ („Везни“, 1921) / 190
Гео Милев. Боян Пенев и Пенчо Славейков („Везни“, 1921) / 195
Гео Милев. „Идеи и критика“ от Ив. Радославов. („Везни“, 1922) / 199
Иван Радославов. В отговор на няколко недомислия („Хиперион“, 1922) / 204
Стефан Младенов. Декаденти и семковщина („Листопад“, 1924) / 208
Николай Райнов. Декаденти и семковщина („Листопад“, 1924) / 237
Людмил Стоянов. Революционна поезия (статия първа) („Хиперион“, 1924) / 240
Людмил Стоянов. Революционна поезия (статия втора) („Хиперион“, 1925) / 246
Иван Радославов. Идеи и критика. Как те пишат история („Хиперион“, 1925) / 255
Атанас Далчев, Димитър Пантелеев. Мъртва поезия („Развигор“, 1925) / 259
Моис Бенароя. Отговор на една критика („Хиперион“, 1925) / 264
Иван Радославов. Една „Антология на българската поезия“ („Хиперион“, 1925) / 270
Атанас Далчев. Нашата критика („Стрелец“, 1927) / 274
Владимир Василев. Хулиганството в литературата ни („Златорог“, 1927) / 278
Иван Радославов. По-добре късно – отколкото никога („Хиперион“, 1927) / 321
Атанас Далчев. На един литературен критик („Пряпорец“, 1928) / 327
Иван Радославов. Тъй рече… Николай Райнов („Хиперион“, 1930) / 337

3. РАВНОСМЕТКИТЕ ЗА МОДЕРНИСТИЧНИЯ ПРОЕКТ

Кирил Кръстев. Началото на Последното („Creschendo“, 1922) / 345
Кирил Кръстев. Манифест на дружеството за борба против поетите (1926) / 355
Кирил Кръстев. Кръстопът („Изток“, 1926) / 359
Иван Радославов. Идеи и критика. Делото на българския символизъм („Хиперион“, 1928) / 361
Павел Спасов. Перспективи („Хиперион“, 1930) / 365
Иван Радославов. Настояще и перспективи („Хиперион“, 1930) / 372
Иван Радославов. “Хиперион“ и българската литература („Хиперион“, 1931) / 376
Сирак Скитник. Утрешното изкуство („Златорог“, 1931) / 387
Атанас Далчев. Размишления върху българската лирика след войната („Философски преглед“, 1933) / 393
Георги Константинов. След Лилиева („Златорог“, 1933) / 399
Владимир Василев. Поети на смирението (Отражение на войната върху поетическия мироглед. Емануил Попдимитров, Трифон Кунев. Пречупване на символизма) („Златорог“, 1936) / 406
Атанас Илиев. Импресионизъм и експресионизъм. Ликвидационни бележки („Златорог“, 1938) / 431

БЕЛЕЖКИ / 435

ИМЕНЕН ПОКАЗАЛЕЦ-РЕЧНИК / 465

Бдин бдинувам – автентични кадри от Видин

 

experimental sound performance @ restorant vagabond 20.06.09

ЗАЩО, ВЕРГИЛИЙ? (трети кръг)

 

                                                                                                                                                                                       колаж на Яница Радева

 В третия кръг поетите намират ония, които са прегрешили от лакомство, изложени на безспирен дъжд, размесен със сняг и градушка, и разпокъсани със зъби от Цербера. Между тия грешници е Чако, флорентинец, който говори на Данте за раздорите, от които страда Флоренция, и за участта на някои нейни най-знаменити граждани, които са умрели. Данте говори после с Виргилий за бъдещия живот и слиза заедно с него в четвъртия кръг.

О, ти, Вергилий, стара лисицо,

Защо ме доведе тук, където

Серен дъжд вали непрестанно

И въздухът принадлежи другиму,

И гърдите, които го дишат

Също другиму принадлежат.

Не бих те нарекъл грешник дори,

Защото никога не си бил кръстен,

Но нима поетическото майсторство

Ти дава право да се разхождаш тук

Безнаказано

И да разхождаш и мен?

И как само заграби шепа пръст

И я хвърли в гърлото на Цербер!

Защо уплаши нещастното псе?

И защо изобщо ме запозна

С Чако – прасето:

 „О, ти, каза, кой в сладката зора

се взираш йощ, познай ме тук, защото

роден си бил, преди аз да умра.“

Който ми каза още, че в моя град

Раздор бесней

и че Мария Калинова,

Камелия Спасова, Никола Маринов,

ВБВ, Ясен Атанасов,

Красимира Джисова, Яница Радева,

Петър Чухов, Марица Колчева,

Стефан Иванов, Димитър Кенаров,

Николай Атанасов, Надежда Радулова,

Марин Бодаков са мъртви

И че в пъкъла горят.

„Да ти говоря още — немам сили.“

Защо, Вергилий?

Защо, Вергилий, стара лисицо,

Ме доведе тук?

Аз не съм Данте!

 

 

Стихотворението е четено на АДdicted, 12-часово литературно четене и музика в „Яйцето“ на СУ „Св. Климент Охридски“, 13-14.02.2009 г.

 

Бдин – Сметището 2

Понякога срещам

и други поети,

но всеки живее

във своето време,

така че не можем

да осъществим контакт.

Веднъж срещнах един поет

и исках да му разкажа

как бих искал да живея

по времето на Ренесанса

или пък, Възраждането…

Исках да му разкажа

за приликата между

женското тяло и

бутилката Coca-cola,

за това как една нощ

сънувах, че една от

кариатидите на Акропола

се откъсва и тръгва към мен.

Когато се събудих,

бях прегърнал бутилка Cola.

Но той каза,

че живее в Средновековието

и че за него

жената е Изчадие Адово,

и с това разговорът ни

приключи

Бдин VІ

Понякога

привечер

се спирам

на моста

и твоят

образ

ми изглежда

огромен

огромен

като самата

река

Един индианец в Лос Анджелис

Открийте разликите

Ренесансова фреска

На тази снимка Марица Колчева ме е представила като стара ренесансова фреска, която има нужда от реставрация

НЯМА НЕРЕАЛНИ НЕЩА ЗА „ПАЛЕОНТОЛОЗИТЕ“ интервю на Николай П. Бойков с Иван Христов и група Палеонтолозите

Албумът Опит за запомняне можете да закупите от книжарница Български книжици!

Част от композициите можете да чуете тук:

http://www.liteos.de/ivan_hristov/opit.htm 

 

Интервюто е публикувано в бр. 18.04-24.04.2001, Год. 11 на “Литературен вестник”

Нека да започнем с това: Как бихте се представили? Кажете няколко думи за себе си.

И.Х.: Аз се казвам Иван Христов. Свиря на кавал и съм вокал на групата. Роден съм 78-а година, зодия Водолей.

Така важната за всички нас 78-а.

И.Х.: Така маловажната.

Й.С.: Поне за нас двамата е важна. Аз съм Йордан Стоянов. Същата година, същата зодия. Свиря на тарамбука и от време на време пея.

Ш.И.: Аз съм Шинджи Ивасаки. Свиря на чело тамбура. От Токио съм.

Кажете все пак и разни такива неща – събрахме се еди-кога си, свирим заедно от еди-колко си години.

И.Х.: Ние свирим долу-горе от около четири години заедно, първоначлно в Луди млади, а после решихме да правим собствени неща. И досега продължаваме да  свирим в Луди млади, група за автентичен фолклор. И отделно правим наши неща. Свирим от три години като Палеонтолозите. Първият ни проект се казва Опит за запомняне. Албумът ще се състои от осем пиеси, които са композирани на основата на българския фолклор от всички краища на България.

Концертът в Унгарския културен център носеше същото име. Това е първият ви по-голям концерт, освен изявите като фон на поетеси и поети.

И.Х.: Това наистина е първият самостоятелен концерт. Досега винаги сме свирили в рамките на нещо друго.

Защо точно такива неща правите?

Й.С.: Ами, мене лично тази музика много ме разтоварва и ме зарежда в същото време. Преди да дойда в Студентски град аз не бях така запален по фолклора, но тук се събрах с хора, на които им е интересно и с удоволствие го правят. Покрай тях и аз се запалих.

А тогава откъде знаеш да тъ-бъ- тъ-бъ-тъ-бъ-дъ

Й.С.: Явно си го е имало в мене…

Тарамбука е това… така дето…

Й.С.: Да, това е предимно македонски инструмент, там се използва за техните песни. И после си взех една друга. И така. Свикнах с тарамбуката. Сега и тъпана се опитвам да науча.

Ш.И.: Аз по прицип отдавна свиря на електрическа китара. Свирих в рокгрупа. В Япония. На бас или на електрическа китара. И тук в началото свирех на акустична китара. После обаче си взех този инструмент, чело тамбура.

А тя случайно ли попадна при тебе, или някой ти я подари?

Ш.И.: Инструмента ли?

Да. Как си го намери?

Ш.И.: Аз ходих чак до Габрово…

А защо точно този инструмент?

Ш.И.: Защото… никой не го използва.

И.Х.: Самият му звук е много подходящ за такъв тип музика.

Какъв тип музика?

И.Х.: Ами, такъв, етно.

Й.С.: Защото той си е фолклорен инструмент.

Значи сега вече не го използват?

Общо, преплетени гласове: Не, не, защо, използват го, но рядко. В ансамблите, в големите ансамбли.

Ш.И.: Свирех рокмузика, но същевременно харесвах и народна музика, етно. И щом има шанс да свиря…

Има също и хора, които да искат да свирят такава музика, аз с удоволствие свиря, нещо се опитвам да правя.

А останалите откъде ги познаваш, съкурсници ли сте?

Ш.И.: Не, от купон.

Й.С.: Да, музиката ни събра, така може да се каже.

И.Х.: Аз отдавна се интересувам от фолклор. В Габрово съм посещавал школа за народни инструменти, за известно време и тук в София бях самостоятелен, докато не дойде този фолклорен купон…

А сам свиреше, така ли…

И.Х.: Да, тогава нямах група

И текстовете значи са ваши, като използвате фолклорни мотиви както при музиката.

И.Х.: Много е трудно на такава музика да се слагат собствени текстове, тя си изисква контекст, някаква специфична атмосфера, която се носи само от автентичния текст. Много държа на тях и ми се иска хората, които харесват нашата музика, да се вслушват и в самия текст, не само в музиката, ние не сме виртуози, не сме завършили музикални училища и сме тръгнали към тези инструменти, просто така, от личен интерес, лично желание и дори нямаме претенциите за музиканти, просто се опитваме да намерим по-скоро поезията на онова време, да почувстваме атмосферата. И затова сме и палеонтолози – чрез някакви инструменти ние се опитваме да възстановим някаква действителност, как хората са живяли тогава, затова и използваме тези инструменти, защото те са ги използвали тогава и като че ли се докосваме до някаква стихофонична, аз поне така го чувствам, до някаква стихофонична памет.

Какво означава стихофонична? От стих и фон, а фон тук е звук?

И.Х.: Ами измислих си тази дума, сега.

Тоест стиховете и звукът, идващи от някакви дълбини, които те заговарят, проговарят ти?

И.Х.: Да, не само чрез стиховете, а и чрез музиката. Те са били обединени тогава тези две неща и всяка песен си е имала място в ежедневието на фолклорния човек. Една песен се пее на нивата, друга песен се пее на сватба, трета песен се пее при погребение. И примерно коледарите са били смятани за медиатори, за медиатори на отвъдното, пратеници на бога, те идват, за да донесат здраве и плодородие, за да донесат плодородна година. И ми се струва, че това е заложено някак си в тази музика. И ние се опитваме да се докоснем до това нещо.

Тоест, искате да бъдете медиатори между нещо, което някога е станало и нещо, което сега става, един мост между някогашните времена и сегашните времена.

И.Х.: Да…

Нека да чуем и другите.

Й.С.: Нещо такова, да.

И.Х.: Да кажем…

Виждам, че Иван е идеологически добре подготвен. (Смях.)

Й.С.: Малко е трудно само една група да стане мост. Но повечето хора сега са загърбили това, което е било преди време. И рядко се вслушват в песните на своите баби и дядовци. Става въпрос за по-младите. Но мисля, че ако те видят, че има хора, на които не е безралично какво става с това наследство, фолкорно и музикално, могат и те да се заинтересуват, да потърсят и да…

И.Х.: В тази музика е съхранен опит, познание, който не бива да се пренебрегва и ние може да се докоснем… Ето, всеки един голям поет на българската литерартура се е докосвал до фолклора и това, според мен, не е случайно.

Шинджи?

Ш.И.: Не знам, аз… не знам…

Шинджи, ти си един чужденец в тази страна, ти не можеш да говориш, че търсиш корените си. За теб това би трябвало да е много… съвсем друг опит, идваш от съвсем друг тип култура, построена по по-различен начин.

И.Х.: Да, аз се извинявам, че се намесвам. В крайна сметка във всяка народна музика ги има тези неща. Във всяка народна музика има любов. Там е съхранен, според мен, общочовешки опит. Вярно, сега ние търсим специфичното звучене и затова сме изградили нашата музика на основата на българския фолклор, използваме фолклорни инструменти, но такава музика се прави в цял свят и ние искаме нашата музика да се включи в общия поток на тези експерименти, тя е колкото древна, толкова и съвременна.

Ш.И.: Да, на мене ми е важно все пак да свиря на фолклорен инструмент, а не някаква китара, не знам… важно е.

Важно е, защото е важно.

Ш.И.: Защото..

Й.С.: …уникално е.

И.Х.: Интересно е. Самите инструменти… Ето, например аз като се замисля сега, ако отида на съвременен концерт и виждаме там цяла армия от хора, които стоят зад пултове, стоят зад тонколони, зад електрически китари, зад педали, дори съвременните барабани са доста по-различни от старата тарамбука и те звучат стресово, доста са агресивни в сравнение със старите инструменти, докато древният човек не е имал тази възможност, той не е заставал до техниката, а чрез тези инструменти просто е оголвал собствената си душевност. И ми се струва, че много често в съвременната музика човешкото се губи зад техниката. И това е специфичното, самите инструменти имат по-специчен звук, който днес вече е станал непознат. Това е един процес, част от съхраняването на паметта. Добре е човек да се вглежда и в съвременните технологии, добре е и да запазва тези неща. Защото те са част от самия човек. Били са в миналото и може да намерим нещо за себе си в тях.

Преди малко стана дума за това, че сте част от един по-голям процес. Кои са нещата, които обичате да слушате от този голям световен океан?

И.Х.: Гарбарек

Но той има много и различни неща. Коренно противоположни.

И.Х.: И ние смятаме да направиме такива неща. Ние не искаме да се затворим. Нищо чудно следващият ни албум да е на основата на японската народна музика, или пък да бъде техно…

Преди малко стана въпрос за това, че следващият ви проект ще бъде, не дай си боже, техно, рап… А доколкото съм запознат ти, Шинджи, есента си заминаваш за Ун… тоест Япония.

Ш.И.: Може и по-късно.

И затова беше наложително да се намерят пари за този албум Опит за запомняне и това май означава, че септември свършва тази история или мислите някак да я продължите, по Интернет ще си пращате разни неща? Някак си нереално ми звучи това техно…

И.Х.: Няма нереални неща…

Добре де, нереалистично.

И.Х.: Човек не знае никога… Това е една добра надежда. Лошото е, че…ние смятаме, че правим нещо хубаво, а просто не можем да намерим пари, за да го осъществим и точно защото…, не знам от какво се страхуваме ние българите, може би някой се страхува, че в някаква степен е национализъм и не знам какво. Но аз смятам, че ние българите като че ли сме толкова комплексирани, че се опитваме, когато нещо от родовата ни памет се докосне до нас, да го изтрием и има страшно много поражения в българската психика от тази гледна точка. Навремето ние в училище бяхме задължавани да играем хора и сякаш цялото това задължение, задължителното ходене на фолклорни концерти, е изтрило у българина чувството за красотата на неговата музика. Действително, от една страна, тази музика далеч не е за младите хора, защото тя е музика на едно колективно съзнание, фолклорният човек е живял в една затворена общност и той е жертвал личното, аз-а си в името на колектива, един ансамбъл точно това представя, там няма личност, която да изпъква, а всички пеят заедно, свирят заедно, докато ми се струва, че не е само тази страна на фолклора, има и такива песни, в които да се види нещо лично, нещо, което да вълнува отделния човек.

Й.С.: Исках да ти кажа преди малко, че едно време хората не са имали радио, не са имали телевизия, и какво правят през свободното си време – събират се и пеят, и затова са свързвали песента с нещо хубаво, с някакво приятно преживяване, в днешно време хората не се събират да пеят и танцуват, а правят съвсем други неща…

И.Х.: Хубаво е да има много рокмузика, но на мен лично тя ми звучи доста еднакво, схемата на парчетата е доста еднаква и наскоро си направих експеримента да слушам БГ-радио, звучаха подобни песни, една след друга, и във всички песни любовното чувство беше представено по един и същ начин – липсваш ми, не мога без теб и т. н. Струва ми се, че това е станало индустрия, а трябва да я има и нашата музика, защото тя е различна.

Тоест, вие не искате да влезете в тази индустрия, не искате да печелите награди, да ви дават по телевизията.

И.Х.: Не, не, ние искаме много малко, искаме да запишем албума.

И не искате този албум да го купуват, да си го слушат вкъщи, да го подаряват, да се обясняват в любов с него…

И.Х.: Ами, искаме, разбира се, всеки артист иска неговия продукт да бъде търсен, всеки артист иска хората да му ръкопляскат, обаче ето например, когато кажа на някой приятел, че си имам група, която се казва “Палеонтолозите” и той: Каква е тая простотия, как може така да си кръстите групата, а групата ни имаше първоначално друго име, тя се казваше “Палеонтологомания”, с техниката, с методите на палеонтологията подхождаме към народната музика…

…към логоса, който е мания…

И.Х.: …и създаваме собствена музика, а името е взето от едно парче на Теодосий Спасов, което се казва “Палеонтологомания”, и никой не помни заглавието на това парче, обаче когато кажеш на някого, че това е парчето, в което се пее „Чорела горела ко? – хора бора горела…“, всеки се сеща, защото то е доста известно парче, но нашите почитатели го стесниха до палеонтолозите. И все пак, това е доста по-дълго име от БТР…

Й.С.: Д-2…

И.Х.: “Шик”, това са точно заглавия, които целят да проникнат в съзнанието на консуматора, да може да ги запомни и като се представи една позната като схема музика, той отива и купува, ние се стремим да се разграничим от това, искаме зад нашето сложно и трудно запомнящо се заглавие хората да запомнят нашите имена като музиканти…

 

ПАЛЕОНТОЛОГИИ интервю на Петър Петров с Иван Христов и група Палеонтолозите

Интервюто е публикувано в бр. 17-23.04.2002, Год. 12 на „Литературен вестник“

Група „Палеонтолозите“ са изследователи на границата между традиционното и нетрадиционното в музиката. Чрез тях можете да си представите музиката като театър, пърформънс или експеримент. Те са една изключително скромна, бих добавил самовглъбена банда, чиято музика е изчистена от натрапчиви концептуални напъни, озарения, хитрости. Носят някаква лекота, привлекателна стеснителност, гранична фриволност, тънкост на усещанията за това каква и как трябва да звучи етномузиката днес. Не се възприемат за професионалничещи музиканти, колкото за артисти. Не обичат да ги сравняват с други групи.

Малко история: преди често се събирали да репетират в Студентски град, докато един ден не решили да направят нещо конкретно. Така от група „Луди-млади“ се преобразували в „Палеонтолозите“. До преди една-две години „Палеонтолозите“ свирят обикновено на литературни четения, на представяния на дебютни автори. Днес те вече са готови да имат самостоятелни участия.

На 8 март група „Палеонтолозите“ направи прекрасен етноспектакъл на сцената на читалище „Славянска беседа“. Имаше около 60-70 души публика, и то предимно от… по-метъл настроените съпоколенци. Безспорно това доказва феноменът на тяхната музика и техния стил. И въпреки сценичната мъгла и мириса на готвено от Китайския ресторант в същата сграда, оставам с надеждата, че „Палеонтолозите“ ще покорят и други – по-мащабни сцени и проекти, и други публики.

Членове на групата са: Иван Христов – вокал и кавал; Йордан Стоянов – тарамбука, тъпан; Валентин Моновски – тамбура; Зорница Стойкова – вокал; Здравка Стефанова – синтезатор.

Предлагам за начало едно пътуващо интервю с фронтмена на групата – Иван Христов, реализирано преди около две години в един вагон-ресторант, когато в компанията на група колеги-поети се „наслаждавахме“ на поп-фолк агресията там…

Първият ми въпрос към Иван тогава бе:

Защо се нарекохте Палеонтолозите?

Иван Христов: Идеята за това име ми хрумна от едно парче на Теодосий Спасов, което се казва „Палеонтологомания“ и което е по-известно на българските слушатели с това, че в него се пее „Чорела горела ко? - хора бора горела…“.

Ние всъщност сме група с две имена. Едното ни име е „Палеонтологомания“, а другото – „Палеонтолозите“.

Кое е по-автентичното?

Иван: Според мен и двете са достатъчно автентични. Първоначално идеята ни беше името на групата да е дълго и да се произнася трудно. Нашите приятели и почитатели обаче го съкратиха до „Палеонтолозите“, така сега си вървим с двете имена.

Кое е характерното за вашата музика?

Иван: Характерното за нашата музика е, че тя е диалог между две различни култури, както и диалог между различни стилове в музиката изобщо.

Какви пространства разкривате и обладавате в пластовете на вашето творчество?

Иван: Ние не обладаваме никакви пространства. Най-далечното нещо от нашата музика е агресивността. Точно в тази посока ние искаме да се различаваме от останалите групи в България. Примерно „Металика“, когато идваха в България, бяха много доволни от българската публика, защото тук, особено в Перник, има много силни метъли, яки почитатели на метълмузиката… Между другото това е малко странно…

Всъщност понякога и метълите слушат така наречената поп-фолк музика? Как си го обясняваш това явление?

Иван: Обяснявам си го с това, че някои метъли са много чувствителни хора…

Кои са „фаталните кодове“, заложени в двата жанра музика, които оказват влияние върху сетивата на слушащите едновременно двата стилово различни вида музика?

Иван: Прихващат ги крайностите. Точно това, което съм се опитал да избегна в нашата музика. Чалгата е за хора, които се поддават на емоциите. Затова в тази музика се пее много за любов, за страст… Тук не става дума за вулгарната чалга…

Работи се с едни добре действащи социални клишета. Няма ли такава употреба и в рок-музиката, в по-тежката музика?

Иван: Има. В момента българската рок музика върви с около петнайсет години закъснение, ако погледнем в един европейски и световен контекст. Много остарели неща звучат тук. Но какво да се прави, това си ни е национална черта.

Кое е по-важното във вашия стил музика – текстът, фолклорните мотиви или мелодиката, самото музикално звучене?

Иван: Опитваме се да не пренебрегваме нищо от тези неща. Двама от групата сме филолози. Текстът има много голямо значение. Опитваме се да не пренебрегваме нито звука, нито текста.

Те се взаимодопълват по някакъв начин. Но къде поставяш ти актуалното в текста и актуалното в музикално отношение? По какъв начин се сработвате в групата и по какъв начин измисляте вашите творби?

Иван: Определям нашата музика като интелектуална, защото не е музика за клубове, не е музика за площади, не е музика за естради. За да слушаш такава музика, трябва да имаш предварителна подготовка. Безспорно нашата музика е на основата на българския фолклор и текстовете са фолклорни, но това не пречи на музиката ни да бъде актуална. Това е една игра с културни пластове. Аз гледам на първия албум, който вече подготвяме, така все едно на пръв поглед палеонтолозите наистина нямат нищо общо с българския фолклор, идеята ни е да експериментираме и в други посоки. Не само в т.нар. етно, но и по посока на електронната музика, както и по посока на японската музика.

Това означава ли, че търсите универсални параметри на музиката? Отправяте нови атаки на преситените сетива на съвременния човек?

Иван: Не смятам, че специално на българския слушател сетивата му са преситени. Точно в обратното е проблемът – че българинът има много малко натрупвания в областта на музиката, литературата… Свързвам ги тези неща. Въпросът е доколко човек се опитва да прекарва някакви граници в самия себе си и доколко се опитва да ги преодолява. Палеонтологията е наука за вкаменелостите и нашата идея е точно такава – да докоснем някакви вкаменелости в човека.

Задължително ли е това да бъде историческа находка? Не може ли да бъде спомен от бъдещето – нещо, което очаквате да се случи на съвременния човек?

Иван: Аз лично повече вярвам на миналото, отколкото на бъдещето, защото когато четем фантастични романи, когато мислим и говорим за бъдещето, изхождаме от сегашността си и не можем да знаем какъв ще бъде човекът в бъдещето. Всеки опит да го предвиждаме е доста манипулативен. Човек може да поставя точката, има способността да поставя точката на своята сегашност, в което време си поиска.

А не може ли да постави своеобразно многоточие?

Иван: Възможно е. Макар че е много трудно да обхване различните лица, които би могъл да има в различните времена.

Колко песни подготвяте в дебютния си албум? Колко от тях са авторски? Колко от тях са вече популярни фолклорни народни песни, но аранжирани допълнително от вас?

Иван: Имаме две песни, които са автентични и ние ги обработихме. Останалите пет парчета са с авторска музика, но с текстове на фолклорни песни.

Това ли е вашата опитна чернова? Или вашата черна кутия може би?

Иван: Не, това не е чернова, защото това си е част от нас и ние колкото и да се опитваме да избягаме… Това, което смятам за ценно в нашата група, е възможността да общуваме чрез две различни култури. Нашият тамбурист е японец.

Какво привнася неговото присъствие в групата?

Иван: Не мога да го обясня. Но за мен е интересно, защото ние имаме някакъв източен комплекс и днес смятаме Изтока за нещо отрицателно. Това е плод на лични наши комплекси и действия… Иначе, аз се радвам, че в нашата група успяваме да поставим отношенията на една по-висока плоскост и да диалогизираме…

Да отворите границите…

Иван: Да, да отворим границите в себе си.

Това означава ли, че сте отворени за нови попълнения в групата?

Иван: Разбира се. Но по принцип е много трудно да се работи такава музика, защото е необходимо голямо разбирателство.

Нужно ли е да се познават много добре хората, които създават един такъв общ музикален продукт?

Иван: Зависи каква е музиката. Специално за този тип музика да.

Интуицията ли е водеща в случая?

Иван: Не знам дали това е интуиция, но когато аз свиря с момчетата от нашата група, имам чувството, че ги познавам от хиляда години… Нашата музика се намира някъде между медитацията и рациото.

Какво се случва със севременния човек днес?

Иван: Самозатваря се, капсулира се, консервира се, и като че все едно е мъртъв.

Не става ли дума за политика на душата на всяка личност?

Иван: Да, това е политика на душата и на разума… Макар че аз не вярвам, че съществува душата. Не вярвам, че има душа.

А в какво вярва Иван?

Иван: В какво вярвам ли? В нищо. Струва ми се, че чрез езика човек улавя някакви неща, които са извън самия него. Човекът е опит, един момент от движението към съвършенство.

Ето какво казват днес, две години по-късно, в нов състав, група „Палеонтолозите“:

Иван Христов: Аз съм много щастлив, защото тази вечер почувствах, че ще продължа да се занимавам с музика. За мен музиката е начин на живот и това е изкуството, което най-силно обвързва хората помежду им. Трябва да имаме търпение. Нищо, което е създадено с много любов, не може да се разпадне.

Йордан Стоянов: Тази вечер беше много особена. Бяха дошли хора, които очакваха такъв вид музика и бяха настроени на тази вълна.

Валентин Моновски: Съгласих се да свиря, защото ми е интересно. Малко разнообразие в стила. По принцип си падам по по-твърдата музика – хевиметъла. Надявам се да направим още други концерти. Хората да ни харесат. Това е най-важното.

Здравка Примова: Точно такъв стил музика много ми харесва, затова исках да участвам в групата.

Зорница Стойкова: Това е истинска музика. Тя е част от нас. Музиката идва от душата ми. (Зорница за две седмици успява да научи 9 -те композиции. Освен това тя завършва режисура за куклен театър, занимава се със снимане, учи се да прави видеофилми.)

 

Албумът е пред издаване, макар и записан със стария състав на групата. Остава само да се намери издател и някой ден „Палеонтолозите“ ще ни накарат да свикнем с вкаменелостите в душите ни много по-безболезнено, отколкото предполагаме.