Иван Христов е роден на 16. 02. 1978 г. в гр. Борово. Завършил е българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски”.
2001 г. – получава първа награда за поезия от Национален студентски литературен конкурс – Шумен 2001;
2002 г. – неговата първа стихосбирка “Сбогом, деветнайсти век” получава наградата за поетичен дебют в Националния конкурс “Южна пролет”;
2004 г. – излиза втората му стихосбирка “Бдин” (ИК Жанет 45) и е посрещната с голям интерес от страна на литературната критика. През 2006 г. книгата е наградена с Националната литературна награда „Светлоструй”.

Стихове на Иван Христов са публикувани в „Литературен вестник”, в. “Капитал”, в. “Сега”, сп. „Хемус” (издание на българите в Унгария), литературните сайтове www.slovo.bg, www.liternet.bg, www.litclub.com и др.

2005 г. излиза неговият първи музикален албум “Опит за запомняне”. Основател е на музикалната група „Палеонтолозите” и съосновател на музикалната група „Гологан”. Съвместно с „Гологан” участва в редица музикално-литературни пърформанси, четения и концерти, част от които извън България. В момента Иван Христов е редовен докторант в секцията по съвременна българска литература към Българската академия на науките.

Книжарница „Хеликон”, „Литературен вестник” и Центърът за междукултурна комуникация и медиация към ФКНФ на СУ „Св. Климент Охридски” ви канят на 5 юни (четвъртък) от 18 часа в Хеликон-Витоша на първата си съвместна българо-италианска културна среща с участието на професор Мариано Паванело от Римския университет „Сапиенца”.
Ще бъде представен и Италианският брой на „Литературен вестник”.
Заповядайте!

Книжарница „Хеликон” и Факултетът по славянски филологии ви канят на 29 май от 18 часа в Хеликон-Витоша на представянето на втория брой на списание Литературата.
Как четем и пишем в интернет, но и как четем миналото, това са темите, по които в този брой пишат български и чужди хуманитаристи.
Заповядайте!

„Мостове”

Сборник в чест на 70-годишнината на Йордан Василев

съставител Пенка Ватова

Издателски център „Боян Пенев” – Институт за литература

Издателство РК ТИХ-ИВЕЛ

205 стр.; 5 лв.

ISBN 954-9310-09-4

         Това е една книга, която има за цел да изгражда свързващи нишки. Вероятно точно така трябва да изглежда един сборник посветен на човек, който никога не е възприемал себе си като учен в чисто академичния смисъл на думата. Това е сборник в чест на един черноработник, в чест на един човек, който винаги поставя себе си „на втори план”. Но не е ли точно този „втори план” необходим на литературния критик за проницателно вглеждане в литературната творба, необходим на литературния историк, за да наблюдава и да пренареди стойностите. Вероятно това е онзи отстранен ъгъл, до който не достигат шумовете и крясъците на епохата. Вероятно точно там е построил своя мост Йордан Василев и този сборник е доказателство за това. На пръв поглед сборникът изглежда прекалено еклектичен. Той съдържа статии, чиито предмет на изследване се простира от епохата на Възраждането до наши дни, от литературата за деца и юноши до литературата за възрастни, от жанра есе през научната студия до библиографския справочник. Но само в този мащаб можем действително да уловим фигурата на Йордан Василев. Да проумеем огромния труд, който той извършва преди да ни завладее с импровизационната стихия на живото слово. Да разберем многостранността на неговите изследователски интереси. Сборникът би могъл да бъде обвинен в еклектизъм, ако не беше толкова пределно личен, съкровен и някак „на втори план”. Сякаш всичко онова, което Йордан Василев е съхранил и пренесъл през времето по някакъв начин е оживяло в неговите ученици. Една от основните линии спояващи тази книга е идеята за приемствеността. Има и още едно доказателство, че този сборник не е еклектичен – неговото заглавие – „Мостове”.     

Никола Бувие

„Японска хроника”

издателство „Рива” 2005

206 страници; 7,50 лв.

ISBN 954-320-030-0

          Как един западноевропеец преживява страна от Далечния изток. Как Япония изглежда през очите на един швейцарец. Пътя на дзен будизма, чайна церемонията и театър Но. Всичко това и още много други неща ще научите ако отворите книгата на Никола Бувие „Японска хроника”. Пътеписът представлява причудлива смесица от швейцарски финес и японска деликатност. Зад редовете ненадейно изникват завладяващи картини на островите, разположени сякаш на края на света и неочаквано кирилицата се превръща в най-красивите букви, изобретени от човешка ръка – японските йероглифи, чрез които единствено е възможно да се улови духа на мястото. Под формата на кратки есета Бувие се опитва да сподели опита на един пътешественик, омагьосан от тази страна. Ето защо, на места прозата преминава в изящни стихотворения. Нищо в сегашността на Япония не се случва, без да е обвързано с хилядолетната традиция. Бувие започва още от времето на император Кубилай, внукът на Чингиз хан, който решил да завладее островите. На няколко пъти мощните тайфуни, които обгръщат страната успяват да я спасят от вражеските кораби. Ето защо на японски ками кадзе, всъщност, означава - божествен вятър. Христофор Колумб тръгнал със своите кораби към Япония, а не към Индия. Португалците са първите европейци, които стъпват на японска земя и били изключително добре посрещнати. Японците били до толкова гостоприемни, че без много усилия част от тях решили да приемат християнството. Но най-силно въздействие оказало онова средство с помощта, на което можеш да убиеш врага си бързо, без много усилия и от разстояние, а именно – пушката. По това време японците едва ли предполагали, че ще трябва да преминат през един от деветте кръга на 20 век – атомната бомба. Хрониката продължава с епохата Мейджи, нещо като българското Възраждане. Следва покъртителна изповед на очевидец за ужасите на войната. Бувие разказва увлекателно за възстановяването на страната, за „японското чудо”. Подробно описва атмосферата на съвременно Токио, Киото, остров Хокайдо, места, които ако нямате време да посетите, може да срещнете чрез „Японска хроника”.       

4 юни ,сряда , 19 часа, зала 7,  НДК

“БЕЗ  ГРАНИЦИ”        

Мултимедиен Спектакъл

Николай Иванов ОМ – композиции, тамбура, прогроминг, вокал

Габриела Хаджикостова ( Унгария) – вокал

Виктор Тот (Унгария) – алт саксофон

Проектът “Без граници”е създаден през пролетта на 2007 в Будапеща като мултимедиен спектакъл с елементи от Българската традиция и фолклор, както

в музиката така и в пеенето. Актрисата Габриела Хаджикостова миксира текстове от български писатели, притчи, легенди и поговорки. Музикалната тъкан се провира между етно и джаз, минимализъм и спонтанна импровизация.

На фона на видеоизображения се създава “магия” на живо, в модерен контекст  се връща онази шаманистична вибрация, която носи уникалната ни традиция.

Проектът е представян в Будапеща и Берлин с голям успех.

“Дай Боже дъжд!…” А дъждът носи онова пречистване, което сме търсили и ще търсим винаги. Болката, отричането от себе си, събрани в един вик - за да се изгубиш и намериш във вечния кръговрат на живота, неизбежния…

Обичам да се разхождам

и да дишам чист въздух,

привечер, в градината,

сред пенсионери,

влюбени

и наркомани,

сред онези, дето

нямат бъдеще

Заповядайте на 27 май (вторник) от 18 часа в Червената къща (зала “Пеша Николова” ) на премиерата на новия роман на Емилия Дворянова Концерт за изречение (опити върху музикално-еротическото) (ИК “Обсидиан”).
Книгата ще представят проф. Нева Кръстева и доц. Михаил Неделчев.

Заповядайте на 23 май (петък) от 17 часа в Централен дом на архитектите (зала 2, ул. Кракра 11) на премиерата на книгата на Илко Димитров Бяло, сборник с избрана поезия.
Съставителството и подборът са на Борис Христов, а оформлението е на Румен Евтимов. Книгата ще бъде представена от Силвия Чолева, Иван Теофилов, д-р Николай Михайлов и Едвин Сугарев.

Кристина Хаджипеткова

„Поли”

Издание на българското републиканско самоуправление Будапеща

160 страници

ISBN 978-963-87503-0-3

Книгата на Кристина Хаджипеткова „Поли” е един опит да се запазят фините контури на българската идентичност. Учудващо е как когато си роден в Будапеща искаш да си спомняш за едно малко селце в северна България. Но вероятно всеки от нас носи по едно малко селце в себе си, доколкото то е метафора на детството, на онова време и място, където отношенията между хората са интимни и автентични, а нещата от света умопостигаеми. Още в началото на книгата Кристина Хаджипеткова ни дава няколко ключа, през които можем да четем разказите. Поли (по аналогия с Поликраище) е „затънтено кътче”, „отдалечено от модерните времена, от телевизията или от откритието, че човек е стъпил даже на Луната”, но това не го прави по-малко значително, защото повествователката е израсла тук, „изолирана от света, в доброволно пленничество”. Това е място, „където можеш да наблюдаваш изгрева, излегнат на тревата, без да ти се изпречват сгради пред погледа”. И накрая, това е място, където можеш да бъдеш опиянен от природата, „която е навсякъде – недокосната, с цялото си изящно несъвършенство”. Струва ми се, че това е най-важният ключ. Поли е място, в което времето е спряло, място до което цивилизацията не е успяла да достигне и затова можеш да се докоснеш до самата природа на нещата, въпреки че тя е несъвършена.  Този сборник с разкази, озаглавен Поли е един опит да се реставрират и отново да се изживеят спомените за родината. Но тук въобще не лъха на патриотизъм, дори напротив. Героите са представени във възможно най-некрасивите си и банални роли от ежедневието. Това са маргинали, попаднали в маргинално място. Тираджията Борис се напива до козирката и катастрофира. За да избяга от катастрофата на собствения си живот, жена му го е напуснала, той се скрива в първата срещната къща, в първото срещнато село, но за щастие попада в Поли. Тук го приютява вдовицата баба Мари и те двамата самотници заживяват заедно като майка и син. Тъкмо когато изглежда, че в живота на провинциалните аутсайдери няма никакъв шанс внезапно пламналата обич между двамата успява да победи самотата. Какво по човешко от това. Или пък историята озаглавена „Голо хоро”. Любопитните баби от селото изпращат едно малко момче да разузнае какво се случва в крайпътната кръчма със съмнителна слава. В селото се говори, че вечер край тази кръчма развратни мъже и жени играят „голо хоро”. Вместо обаче да попадне на преувеличеното събитие, момчето среща едно малко момиче, в което се влюбва. Така, тръгвайки от клюката, от мълвата разказът стига до общочовешкото, до идеята че любовта е способна да победи греховността в човешката природа. Кристина Хаджипеткова въобще не пести слабостите на своите герои. Много често те са порочни, пристрастени, към алкохола или пък към клюката, но онова което ги спасява е тяхната безгранична любов към живота. Героите живеят в това затънтено село, потънали в своето дребно ежедневие, но единственото, което може да ги накара да избягат от там е пак любовта (разказът „Тъжна неделя”). Понякога, външният човек, човекът от града, който попадне в този свят не може да оцелее. Интерес в това отношение представлява разказът „Историята на Тунка”. Тунка се завръща в родното си селце Поли, след като дълго време е живял в САЩ и е бил шофьор на знаменития престъпник Ал Капоне. Неговите съселяни го посрещат като герой, защото очакват той да е натрупал богатство, но Тунка се връща без пукнат грош. Но освен без пари, Тунка се завръща и без устои в живота. Така бавно тръгва по пътя към собственото си самоунищожение. Въпреки неговите пороци селяните му прощанат и след смъртта му го смятат за най-великия човек в селото, защото познавал Ал Капоне, а в благодарност запомнили неговите чудновати истории.

Една интересна авантюра е пътуването в Поли. Пътуване на градския човек из дебрите на дълбоката провинция. В книгата причудливо са смесени високия и ниския пласт в описанието на българското село, зададени още от Йовков и Ивайло Петров. Като че ли всичко, за което се говори в тази книга е преминало през филтъра на отдалечеността на времето и пространството. Погледът е от високо, едновременно чужд и роден. Това е погледът на средноевропеецът, който гледа не със снисхождение на примитивния балкански човек, а изпълнен с всеопрощаваща обич. В този смисъл книгата не може да се мисли и без своята двуезичност. И без ефектните ежедневни фотографии в нея. Повествователката описва своите герои в тяхното несъвършенство, но единствено такъв може да бъде човекът там където времето е спряло и дори бихме могли да кажем, че въпреки „вълчите” закони, които властват в това село, все пак човекът е успял да съхрани своята същност, защото тази книга в крайна сметка е едно пътуване към човечността.