ЗА ДА ОСТАНЕ ПРИРОДА В БЪЛГАРИЯ

30 млади български изпълнители се обединиха в песен за планината
„Не мога да се разделя с теб”

Една въздействаща песен за българската планина стана повод да се съберат музиканти, които имат отношение към българската природа и да поискат да изпеят заедно песента „Не мога да се разделя с теб”.

Във време, в което почти всички наши планини са застрашени от презастрояване, изсичане на горите им, унищожаване на обитателите им, замърсяване с отпадъци и т.н., всички ние имаме нужда от песен-символ, която да ни обедини и която да се опита да докосне и тези, които отдавна не са били в планината или са забравили магията й:

„Не мога да се разделя с теб, планинo, не мога…
Успокояваш ти душата ми в живота, пълен със тревоги.
Докоснал необятното – не мога! ”

Записът на песента е направен в „Graffitti Studio“ през февруари и март 2008. Сборната формация „Артисти за природата“ включва 30 изпълнители в цялото им разнообразие от стилове, възраст, групи и инструменти (15-годишната победителка от „Хит минус 1″ – Анджела Манолова, народните изпълнители – Атанас Стоянов – тъпан и Снежка Борисова – певица, членове на групи, които интерпретират български фолклор – „Балканджи“, „Исихия“, „Гологан“, „Булгара“, реге-ска-фънк група – „БГз“, или от нови групи – „Тарантино“, „Футбол и шахмат“ и др.)

Песента има видеоклип, изготвен от „Бидон филм“, сценарист и режисьор е Никола Бошнаков, оператор – Росен Ненов. Клипът и песента ще бъдат предоставени безплатно за разпространение до всички телевизии и радиостанции, които имат интерес.

Обръщаме се към вас с молба да ни помогнете песента и нейният клип да достигнат до колкото се може повече хора … за да остане природа в България!

За повече информация: Йорданка Динева – Българска Фондация Биоразнообразие, GSM 0896 798902
Андро Стубел – музикален продуцент (missskin.net) GSM 0897839064

Сборна формация „Артисти за природата“
„Не мога да се разделя”

музика: Веселин Василев
текст: Димитър Добрев
аранжимент: Андро Стубел

Участници:
Андро Стубел – китари
Анджела Родел („Гологан”) – вокал
Анджела Манолова – вокал
Атанас Стоянов – тъпан
Божидар Банев – Порто („Блус трафик”) – вокал
Бранимир Стойков – Бъни („БГз”) – вокал
Валентин Моновски („Балканджи”) – тамбура, вокал
Веселин Василев – вокал
Веселин Митев („Исихия”, „Кайно ясно слънце”) – кавал, арменски дудук
Виолета Владимирова („БГз”) – вокал
Владимир Левиев („Балканджи”, „Ь”) – бас
Гергана Добрева („Тарантино”) – вокал
Деница Иванова („БГз”) – вокал
Димитър Добрев – вокал
Добрин Атанасов („Добри & Питкин”) – вокал
Иван Христов („Гологан”) – вокал
Кирил Добрев („Булгара”) – ударни
Кирил Янев („Балканджи”) – китари, вокал
Миша Илиев („Екзитус”) – вокал
Невен Кидеров – перкусии
Николай Баровски („Балканджи”) – кавал, вокал
Петър Вълков – китара
Светозар Колев – Питкин („Добри & Питкин”) – вокал
Снежка Борисова – вокал
Симеон Симеонов – перкусии
Станислав Домбов – Домби („Люба, Домби &Ален”, „Тарантино”) – вокал
Стоян Стайков („Футбол и шахмат”) – вокал

музикален продуцент: Андро Стубел

тонрежисьор: Цветан Чобанов
асистент: Тони Ценов
смесване: Цветан Чобанов
мастеринг: Кирил Янев

изпълнителен продуцент: Добрин Атанасов
missskin.net 2008

Група Гологан

 

 

Гологан (http://www.gologan.net/) е българска група за етно-рок. Групата е основана през 2004 година. Първоначално поетите Петър Чухов (електрическа китара) и Иван Христов (кавал, вокали) се събират, като решават да експериментират в стила артрок. Идеята им е той да бъде смесен с етно елементи. По-късно към тях се присъединяват Анджела Родел (вокали, тамбура), която е докторант по етномузикология в UCLA, Калифорния, САЩ, и Емануил А. Видински (перкусии). През 2006 г. в групата се включват Иван Вълев (бас китара) и Гриша Маникатов (барабани). Така се сформира група Гологан.

Музикантите използват както съвременни инструменти – електрическа китара, бас китара, барабани, така и традиционни инструменти като кавал, тамбура, тарамбука, двоянка и др. Целта на това смесване на древно и съвременно звучене не е просто да се провокират слушателите като се поставят инструментите в необичайно за тях обкръжение, а да се осъществи един истински контакт между начините на звукоизвличане от различни епохи. Музикантите се опитват да придадат на космополитната рок култура едно специфично локално звучене, като по този начин се стремят да обновят музикалната традиция. Те изхождат от идеята за синтетичния тип творец, който не ограничава себеизявата си само в едно изкуство, а се стреми към цялостно артистично вписване в света. Освен музиканти, участниците в групата са и поети.

Целта на експеримента Гологан е да се прекрачи границата на поезията като се навлезе в територията на музиката. Текстовете, които музикантите интерпретират са както авторски, така и фолклорни. Някои от тях са на основата на градския фолклор. Част от текстовете на композициите на Гологан са на английски език. Така групата се стреми да покаже, че не желае да се затваря само в границите на родната традиция. Днешните медии все по-силно маргинализират поезията и изтласкват встрани четящия човек. Това кара поетите да търсят нови форми на представяне на поезията и на по-различни пътища, по които тя да достигне до публиката. Един от стремежите на участниците в група Гологан е да възвърнат синкретичните форми на поднасяне на текста, които съществуват още в древността.

Основните концерти на групата са свързани с различни видове литературни пърформанси, които все по-често се предпочитат като начин на представяне на текста. Гологан имат вече редица изяви в Червената къща, Софийска градска галерия, „Къща-музей Иван Вазов”, Народния театър и други. През септември 2005 година групата участва на Фестивала на изкуствата „Аполония” в рамките на авторовото четене на Тодора Радева и Емануил А. Видински, както и на представянето на септемврийския брой на списание “алтера”. През март 2006 година група Гологан имаха своите първи концертни изяви извън България. Те свириха пред българските общности в Будапеща (Унгария) и Братислава (Словакия) по повод националния празник 3 март. През 2006 година „Гологан” откриха двадесет и петия Пролетен панаир на книгата в Националния дворец на културата. През 2007 година Гологан свирят пред българската общност в град Линц (Австрия). Участват също в международните фестивали Ars poetica Братислава (Словакия) и Битоля отворен град Битоля (Македония).

Бдин – Сметището 1

Сметището в Бдин

има това свойство,

че никога не свършва.

Откога вървя, вървя, вървя…

То е начало и край,

безкраен хоризонт на очакване.

Тук може да се види всичко:

от парчета пластмаса

до изрезки от стари вестници,

непотребни билети за влак,

снимки на непознати момичета,

сакати детски кончета,

бутилки Coca-cola,

бюстове на Ленин и Сталин,

използвани презервативи,

счупени и пречупени кръстове,

книги от Марко през Маркс до Маркес,

полумесец до сърп и чук…

Понякога срещам

и други поети,

но те говорят чужди езици

и принадлежат към

чужди литератури,

така че не можем

да осъществим контакт.

Понякога лягам

в някой кашон

и се чувствам

като дете

в утроба,

сънувам, че летя…

Понякога сметището

е топло и диша.

Понякога си мисля,

че хората тук

живеят като прелетни

птици —

 

от Север на Юг,

от топло към студ

и обратно.

Така на всеки

четирсет години.

Пуша един фас

и нямам

къде да го хвърля

Бдин V

На Веси

 

Трябва

да си мислим

за добри неща,

за добри

и хубави неща.

Понякога,

изпреварвам

времето.

Понякога,

чувам Глас:

„Почакай,

не бързай,

Иване,

когато скоростта

на протичане

надхвърли

човешките измерения,

тя е равна

на нула.“

Навярно

преживелите стрес

са склонни към

лоши мисли.

Не знам

историците

как измерват

времето,

но знам

как се остарява

за една секунда

с двайсет години.

„Почакай,

не бързай

Иване…“

Трябва

да си мислим

за добри неща

и знам,

че те ще ни се

случат

Бдин ІV

Реката

                  Тя тече

                  и повлича

                  нашите стени,

                                    диги,

                                    мостове

                                    и бентове.

                                    Реката.

                  Тя руши

                  и погубва

                  нашите здания,

храмове,

бюстове

и постаменти.

Реката.

                  Тя влече

                  и изтрива

                  нашите семейни

                                      портрети,

                                      родословни дървета,

                                      домашни реликви.

                                      Реката.

                  Тя отваря

                  и възкресява

пантеони,

музеи,

мавзолеи

и гробници,

          

                      а нашите

                      живи тела

                      заключва

                      във душни

                      каюти.

                      И потъват

                      нашите кораби,

                      и ние крещим,

                      но наште гърла

                      се пълнят с вода

                      и заглъхва

                      на дъното

                      нашият Глас…

 

                      О, Реката!

                      Тя е толкова

                      непостоянна,

                      ефирна и лека,

                      но как силно боли,

                      когато убива.

                      И ние нямаме

                                шанс,

                      защото тя е всичко

                                за нас,

                      нашата Смърт

                      и нашето щастие,

                      нашата Вечност

Време е за четене

На 4 април от 18 часа в галерия Дебют към Националната художествена гимназия (бул. В. Левски 62) ще се проведе второто издание на Време за четене. Петъчна вечер (срещите са всеки първи петък на месеца) за четене, разговори, откровение. Един отпускащ, духовен, настройващ към отмора и безделие завършек на седмицата.
Този път в тандем са Бояна Петкова и Иван Христов. Общото между тях е, че са поети с издадени книги в поредицата “Поетики” към ИК “Жанет 45”, водена от Георги Господинов. Различното – ще проличи на самото четене. При появата на “Бдин” (стихосбирката на Иван Христов) се заговори за “силните втори книги”, противно на наложилото се твърдение, че първите поетични книги са най-успешни. След спечелени многобройни първи места на различни конкурси, поетесата Бояна Петкова пък издаде и своята първа книга – “Така ми е”.
За реалната звукова картина на вечерта пък ще отговаря отново Иван Христов, който е и създател на етно-рок групата “Гологан”.
Заповядайте!

ДЬОРД СОНДИ СТРОИТЕЛ НА МОСТОВЕ

Това се случи през едно далечно лято на миналото хилядолетие. Минавах случайно през град Бдин и се отбих да видя прочутите Бабини Видини кули. Беше толкова горещо, че след като се насладих на кулите, реших да се разходя по брега на река Дунав. Много бързо се отдалечих от градската част и попаднах сред усойно място в близост до реката. И тъкмо когато взе да става скучно, видях купчина камъни, покрити с мъх. Камъните бяха струпани така, че напомняха протегната човешка ръка, счупена в китката. Тази необичайна гледка ме накара да се замисля за предназначението на тази купчина и само една малка случайност спомогна за разрешаването на многото въпроси, които веднага изникнаха. Докато се вглеждах с недоумение в почернелите от годините камъни, успях да забележа едва различим надпис в долния край на един от тях. Отмахнах полепналия мъх. Благодарение на беглите ми познания по старобългарски език от университета, проумях великия замисъл на това творение. В долния край на камъка пишеше на чист старобългарски език следното: ДЬОРД СОНДИ СТРОИТЕЛ НА МОСТОВЕ. Съзнанието ми беше озарено като от падащ метеорит. Та това беше начало или може би край на някакъв мост, построен тук през Средновековието. Невероятно! Дали този мост е бил въобще построен или това е било налудничаво начинание на някой обезумял архитект от маджарски произход, защото името определено говореше за такъв произход. В главата ми веднага изникнаха всички мостове в моя живот. Първо, мостът на Кольо Фичето край град Бяла. Тъжен мост, до него имаше построен друг, по който минаваха хора и коли, а този беше превърнат в исторически паметник. После, Дунав мост, предназначен да свързва България със СССР. После, Лъвов мост, предназначен да стряска Русия, но под който почти не тече река. Сетих се и за Ержебет мост, който бях видял по време на едно детско пътуване до Будапеща – принцесата на мостовете. Сетих се дори за моста над Дрина. В главата ми започна да се върти следната нелепа фраза, която много напомняше комунистически лозунг: КОЛКОТО ПОВЕЧЕ РЕНЕСАНС, ТОЛКОВА ПОВЕЧЕ МОСТОВЕ.
Вероятно поради това, че маджарите построили своята столица от двете страни на река Дунав, те бързо усвоили изкуството да се строят здрави и сигурни мостове. Вероятно това накарало българския цар Иван-Александър в края на своето царуване да се обърне с молба към унгарския крал Ищван да изпрати прочутия майстор Дьорд Сонди, който единствен можел да осъществи грандиозния проект за построяване на мост край град Бдин, като по този начин свърже Балканския полуостров с централна Европа, което от своя страна щяло да доведе до спиране на османските нашествия. Дали този мащабен геостратегически проект бил осъществен, ще покажат бъдещите подводни разкопки. По-важното е следното – дейността на маджарския майстор Дьорд Сонди, за която свидетелства този каменен надпис е безспорно доказателство на тезата за наченки на Ренесанс в Средновековна България. Тази дейност е безспорно доказателство, че българите проумели още през ХІV в. необходимостта да се построи мост край град Бдин, който да свързва царството с кралствата от централна Европа.
Изненадата ми беше още по-голяма, когато преди няколко години се запознах с праправнука на този майстор, който носеше същото име – Дьорд Сонди. Първата ми среща с него беше, когато обикалях да търся място за концерт на моята група. Влязох в Унгарския културен институт и му обясних набързо за какво става въпрос – кавал, тамбура и тарамбука, експериментална музика. За всеки възпитан в традициите на най-Източната част на Европа директор на културен институт това несъмнено ще произведе съмнение и подозрение, особено думата експериментална и отговорът обикновено е „Напишете проект!”. Но неговият отговор беше „От колко часа ще бъде това събитие?”. Вторият път когато се видяхме беше, когато обикалях да търся място за провеждането на литературно-музикален пърформанс. Тази дума нашумя в България в началото на новото хилядолетие, но тя се превърна в дума табу за консервативните уши, дори повече от думата екпериментална. Но неговият отговор беше същият „От колко часа ще бъде това събитие?”. Този човек беше един достоен наследник на своя далечен предшественик. На излизане от Унгарския културен институт в главата ми неочаквано започна да се върти лозунгът, който измислих на брега на река Дунав: КОЛКОТО ПОВЕЧЕ РЕНЕСАНС, ТОЛКОВА ПОВЕЧЕ МОСТОВЕ, ДЬОРД СОНДИ.

 

Бдин ІІІ

Мили татко,

вярвам, че ти

си във Рая

и така като

ме гледаш отгоре,

моля те,

запали

в райската църква

една свещ за мене,

защото тук при нас

долу

едните събориха

църквите,

а пък

другите убиха

душите